Стивън Кинг - Клетка

— Но изтощението ни не е било единствената им цел — допълни Том. — Според мен са искали да ни насочат отново на север… както и да се съберем отново с теб.

Петимата бяха стигнали до някакъв занемарен мотел на Шосе № 47 — на Мейнското Шосе № 47, малко по на юг от Грейт Уъркс. Чувството за дезориентация, сподели Том, било невъобразимо. Звукът на роякомузиката в далечината също им пречел. Само момчето бе изразило на глас онова, което бяха почувствали, и пак то изтъкна очевидното — че техният опит за бягство се бе провалил. Да, навярно бяха в състояние да се измъкнат от мотела и да поемат отново на запад, но колко далеч щяха да стигнат този път? Бяха изтощени. Още по-лошо — бяха обезсърчени. Джордан беше и този, който посочи, че фоните дори са могли да пратят човешки шпиони подир тях, които да следят всичките им нощни ходове.

— Хапнахме малко — каза Дениз, — защото освен умората ни мъчеше и вълчи глад. После си легнахме и спахме до следващата сутрин.

— Аз се събудих пръв — обади се Том. — Разръфаният стоеше в двора. Поклони се и махна към шосето: „Пътят е ваш. Махайте се и поемайте по него.“ — Предполагам, че можех да го застрелям — Татко Автоматко беше в мен, — но щеше ли да има смисъл?

Клей поклати глава.

Когато петимата скитници напуснали хотела, поели първо по Шосе № 47, а след това им било внушено да тръгнат по някаква тясна пътечка, която лъкатушела на югоизток.

— Тази сутрин имахте ли някакви видения? — попита Клей. — Някакви сънища?

— Не — поклати глава Том. — Знаят, че сме схванали идеята. Нали могат да четат мисли все пак!

— Чули са ни да крещим — промълви Дан със съкрушен, пропит с горчивина глас. — Рей, случайно да имаш една цигара? Отказах ги преди доста време, но може би отново ще пропуша.

Мъжът с шапката на „Долфинс“ безмълвно подаде пакета.

— Сякаш те блъска някаква ръка, само че в мозъка — въздъхна Том. — Никак не беше приятно. Просто не може да се опише. През цялото време имахме усещането, че Разръфаният и роякът му се движат с нас. От време на време дори ги виждахме между дърветата.

— Значи вече не се движат на рояци само късно вечер и рано сутрин — отбеляза Клей.

— Не, всичко се промени — рече Дан. — Джордан има интересна теория с някои доказателства, които да я подкрепят. — Запали цигарата си, вдиша дима и се закашля. — По дяволите, знаех си, че не напразно отказах тези гадости! — След няколко секунди се успокои и продължи: — Могат да се издигат във въздуха. Да левитират. Това сигурно е идеален начин да се придвижваш през задръстените улици. Все едно имаш вълшебно килимче.

На километър и нещо от забутания горски път петимата открили хижа с паркиран отпред пикап. Ключовете ги чакали на таблото. Рей карал, а Том и Джордан се возели в откритата каросерия. Никой не се изненадал, когато горската пътека отново се насочила на север. Малко преди да потъне в пустошта и гъсти шубраци да закрият коловозите, невидимият фар в главите им ги насочил към друг черен път, след което към трети, обрасъл с треви и буренаци. В крайна сметка стигнали до някакво блато, където пикапът затънал в калта, но след един час газене из тинята излезли на Шосе № 11 — малко по на юг от кръстовището с Шосе № 160.

— Там намерихме двама мъртви фони — поясни Том. — Бяха още топли. Наоколо се въргаляха повалени електрически стълбове и скъсани жици. Враните си бяха устроили банкет.

Клей се замисли дали да им разкаже какво се бе случило пред пожарната в Гърливил, ала се отказа. Нямаше никаква полза. Освен това мнозина фони не се биеха помежду си — именно те принуждаваха Том и другите да продължат напред.

В края на краищата невидимият навигатор в главите им ги бе отвел до жълтия училищен микробус; Рей го беше открил, докато останалите ровичкали в Нюфийлдското магазинче — същото, където Клей бе намерил джинджифилова газирана напитка след срещата с разполовения спринтьор — и се наливали със сода. Мъжът с бейзболната шапка видял рейсчето през задния прозорец на павилиончето. Там се бяха сдобили и с нови обувки, защото преходът из тинята ги бе окалял чак до пищялите.

Оттогава бяха спирали само веднъж — за да запалят огън на гранитния под на Гърливилската каменоломна и да хапнат нещо топло, след което си направили едночасова почивка. Сигурно бяха минали покрай мотела в Гърливил, където бе полегнал художникът, точно по времето, когато той се бе събудил, защото скоро след това им било внушено да спрат.

— И накрая се намерихме — обобщи Том. — Случаят е почти приключен. — Махна към небето, земята и дърветата и добави усмихнато: — Някой ден, сине, всичко това ще бъде твое.