Стивън Кинг - Клетка

— Дрън-дрън — изсумтя Рей, без да вдига поглед от земята. — Добре, де, събрахме се отново, което е страхотно… — Удари по каменната плоча на огнището и венчалната му халка издрънча. — … но да не забравяме, че ония искаха точно това.

— Не разбирам — намръщи се Клей.

— Нито пък аз, да си кажа честно — обади се Дан.

— Те са много по-силни, отколкото си представях — отбеляза Том. — Това поне го разбирам. — Свали си очилата и започна да ги бърше с крайчеца на ризата си. Изглеждаше с десет години по-стар от човека, когото Клей бе срещнал в Бостън. — И са проникнали в умовете ни. Брутално. Не сме имали никаква възможност да им се противопоставим.

— Всички ми изглеждате ужасно изтощени — отбеляза художникът.

Дениз се изсмя горчиво.

— Нима? — Тя направи кратка пауза, преди да продължи. — Да караме по същество, защото нямаме много време. След като те оставихме, поехме на запад по Шосе № 11 и вървяхме, докато не започна да се съмва. Не виждахме смисъл да се придвижваме с автомобил, защото задръстванията бяха кошмарни. Е, имаше отсечки от по триста-четиристотин метра, където шосето бе сравнително чисто, но…

— Знам — прекъсна я Клей. — Спринтьорски капани.

— Рей каза, че след като отминем отклонението за Сполдинг, платното ще се поизчисти, но решихме да спрем и да прекараме деня в мотел „Здрач“.

— Чувал съм за него — каза художникът. — Намира се близо до гората Вон. Доста популярен е по тези места.

— Така ли? Не знаех. — Жената вдигна рамене. — Като стигнахме, Джордан рече: „Сега ще ви приготвя най-обилната закуска, която някога сте яли.“ Ние му отвърнахме: „Мечтай си, малкия“, но той се оказа абсолютно прав и знаеш ли защо — в мотела имаше ток. И тъй, Джордан ни приготви грамаданска закуска и всички се натъпкахме до пръсване. Ще я помним за цял живот, нали?

Дан, Том и Джордан кимнаха утвърдително. Рей само запали поредната цигара.

Според Дениз бяха закусили в трапезарията, което се стори доста подозрително на Клей, защото бе сигурен, че в мотела нямаше трапезария. „Здрач“ беше от онези долнопробни хотелчета, в които администраторът не задава неудобни въпроси — според мълвата единствените му удобства бяха душовете със студена вода и порно каналите в по-луксозните стаи.

Историята обаче ставаше все по-странна. Там имало джубокс, но плочите изобщо не били на Лорънс Уелк и Деби Бун, а предимно суперхитове (включително и хитът „Супер“ на Дона Съмър) и вместо да си легнат, те вихрено танцували два-три часа. После си устроили още едно грандиозно угощение (този път Дениз надянала шапката на майстора готвач) и едва тогава заспали като заклани.

— Сънувах, че вървя — обади се Дан. Говореше с някаква сломена горчивина, която звучеше обезсърчително. Сякаш не беше същият човек, който бе казал на Клей: „Почти съм сигурен, че ще можем да ги прогоним от главите си, когато сме будни“ и „Фоните все още плетат мрежите си и все ще успеем да се промушим през някоя от дупките.“ Той се засмя невесело и добави: — Как няма да сънувам поход, при положение, че през целия ден вървяхме.

— Аз пък сънувах, че шофирам… — започна Том.

— Да, защото шофираше — прекъсна го тихо Джордан. — Само за час-час и нещо, но караше. Освен това сънувахме, че спим в мотела. Присъни ми се, че спя в „Здрач“, и сънувам, че карам. Беше като сън в съня. Само че беше истински.

— Виждаш ли? — обърна се Том към Клей и се усмихна. — На някакво ниво Джордан знае точно какво се е случило.

— Виртуална реалност — вдигна рамене момчето. — Това се случи с нас. Досущ като във видеоигра. Само дето видеоигрите са доста по-добре направени… — Погледна на север — в посоката, където бе изчезнал Разръфаният… и където се намираше Кашуок. — Но няма страшно. Тази виртуална реалност ще се усъвършенства, когато и самите фони се усъвършенстват.

— Шибаните копелета не могат да излизат нощем — изръмжа Рей. — През нощта трябва да си лежат в калта и да зяпат небето с изцъклените си очи…

— Опитаха се да направят същото и с нас — въздъхна Дан. — Да ни съсипят от умора. Да ни изтощят до такава степен, че да не можем да сторим нищо, когато падне нощта и контролът им отслабне. През деня ректорът на Харвард беше винаги наблизо, неизменно заобиколен от личната си гвардия — вероятно обединената им телепатична сила ни е атакувала като своеобразно силово поле, което е създавало виртуалната реалност, за която говори Джордан.

— Сигурна съм — подкрепи го Дениз.

Клей прецени, че това се беше случило, докато е спал в къщичката на пазача в Спрингвейл.