Стивън Кинг - Клетка

Клей изведнъж си даде сметка, че тази нощ изобщо не бе чул онова, което Алис бе нарекла „роякомузика“. Може би всички рояци се намираха доста по на юг, с изключение на големия (Клей предполагаше, че е голям) в Центъра за обработване на нормита в Кашуок. Това никак не го притесняваше — може и да беше сам, но фактът, че вече не чуваше „Надявам се, че ще танцуваш“ и „Разходката на малкото слонче“, бе дар Божий.

Реши да повърви още около час, след което да си намери убежище. Студеният дъжд направо го убиваше. Излезе от магазинчето и закрачи напред, без да погледне нито веднъж към катастрофиралия шевролет и жалките човешки останки.

Клей продължи да върви почти до разсъмване — отчасти защото противният дъжд спря, но най-вече понеже не намери място, на което да се подслони. От двете страни на Шосе № 160 се простираха само гори — гъсти, непроходими и тъмни. Към четири и половина сутринта мина край надупчена от куршуми табела с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГЪРЛИВИЛ“. Десет минута след като отмина онова, което даваше поминък на местното население — внушителна каменоломна, заобиколена от множество бараки, той се замисли дали да не се подслони в някоя от тях. Все още не бе видял скитници, нито пък беше чул музиката на шибаните рояци — усещането бе, сякаш е последният човек на света.

Но не беше. Четвърт час, след като остави каменоломната зад гърба си, той изкачи билото на някакъв хълм и видя малко селище, сгушено в подножието му. Първата сграда, към която се приближи, се оказа Доброволната пожарна на Гърливил („БЪДЕТЕ УСОБЕНО БЪДИТЕЛНИ НА ХАЛУИЙН“ — пишеше на таблото отпред; явно никой на север от Спрингвейл не владееше правописа. Усмивката от нелепите грешки обаче замръзна на устата на Клей в мига, в който видя двамата фони на паркинга до сградата. Стояха един срещу друг пред някакъв допотопен камион, който може да е бил нов по времето на рокендрола и Корейската война, макар че не беше сигурно.

Двамата бавно се обърнаха към него, когато лъчът на фенерчето му ги освети, ала явно присъствието му изобщо не ги интересуваше, защото след секунда отново се вторачиха един в друг. И двамата бяха от мъжки пол — единият изглеждаше на двайсет и пет години, а другият — на около петдесет. Нямаше съмнение, че са фони — дрехите им бяха мръсни и толкова разкъсани, че сякаш щяха да се разпаднат, а лицата им бяха жестоко изподрани. Ръката на по-младия беше обгорена чак до рамото, едното око на спътника му блещукаше сред подпухналата, инфектирана и гноясала плът. Външният им вид обаче не беше важен; важното за Клей беше как се чувстваше. Също както в онзи офис в Гейтънската бензиностанция, където с Том бяха отишли да потърсят ключовете за цистерните с газ — сякаш изведнъж бе получил астматичен пристъп, а въздухът бе натежал като пред гръмотевична буря. Като че ли някаква могъща сила се нагнетяваше и нагнетяваше… Освен това беше нощ. Какво, по дяволите, правеха навън тези същества, при положение че още беше тъмно!

Клей изключи фенерчето си, извади четирийсет и пет калибровия револвер на Бет Никърсън и зачака какво ще се случи. В продължение на няколко секунди нищо не се промени — всичко се свеждаше до познатия задух в гърдите му и усещането, че всеки момент ще се случи нещо голямо… После чу някакъв свистящ звук, сякаш някой огъваше острие на трион. Той погледна нагоре и видя как електрическите жици над сградата на пожарната се полюшват толкова бързо, че движението им бе почти невидимо.

— Ма-а-ай се-е-е — изломоти младият мъж. Клей подскочи. Ако показалецът му беше на спусъка на револвера, със сигурност щеше да го натисне. Това не беше „Оууу“ м „Ийййн“, това бяха истински думи. Даже му се стори, че ги чу и в съзнанието си, но слабо — съвсем слабо. Само като далечно заглъхващо ехо.

— И-и-и!… сма-а-ай! — отвърна му другият. Отзад на размъкнатите му бермуди се мъдреше голямо кафяво петно от кал или изпражнения. Този път Клей не чу никакво ехо, но, колкото и парадоксално да беше, това само го увери, че е чул предишното.

Напълно бяха забравили за него. Беше сигурен.

— Мой! — Мъжът с обгорената ръка произнесе думата с такова усилие, че се разтрепери. Зад него малки прозорчета на гаража се строшиха.

Настъпи тишина. Клей гледаше фоните като хипнотизиран, забравил за Джони за пръв път, откакто бе напуснал Кент Понд. По-възрастният мъж сякаш мислеше трескаво — или поне създаваше такова впечатление, и Клей си каза, че навярно онзи се мъчи да се изрази по начин, който Сигналът завинаги му беше отнел.