Стивън Кинг - Клетка

В средата на шосето — там, където двете платна се разделяха като магистрални отклонения, стоеше Разръфаният, облечен в неизменния си раздърпан суичър.

— Вляво и вдясно, дами и господа — напяваше, без да си отваря устата. Художникът си каза, че тук телепатията навярно бе доста по-силна, защото се захранваше от енергията на рояка. — Хайде, дами и господа, не стойте на едно място, движете се! Всеки ще има възможността да се обади на любим човек, преди да влезе в зоната без покритие!

Тези думи потресоха Клей, но дълбоко в себе си не бе изненадан — бе досущ като развръзката на остроумен виц, който си чул за първи път преди десет или петнайсет години и въпреки че подробностите му са избледнели, краят се е запечатал нейде в съзнанието ти.

— Къде се намираме? — обърна се към Разръфания. — Какво правиш? Какво, по дяволите, става тук?

Ала тъмнокожият дори не го погледна… и художникът изведнъж разбра. Намираха се на мястото, където Шосе № 160 навлизаше в Кашуок, и той го посещаваше в съня си. Що се отнася до случващото се…

„Това е телефонно бинго — помисли си. — Това е телефонно бинго, а това там са шатрите, където се провежда играта.“

— Хайде, по-живо, дами и господа! — отекна в главата му гласът на Разръфания човек. — Остават ни само два часа до залез слънце и искаме да обработим колкото се може повече от вас, преди да преустановим работата си през нощта. Да обработим. Това сън ли беше?

Клей се нареди на опашката, виеща се до павилиона от лявата страна на шосето, твърдо убеден какво ще види, още преди да го е видял. Пред всяка от по-малките опашки стоеше по един от телефонните хора — почитатели на Лорънс Уелк, Дийн Мартин и Деби Буун, облечен в мръсни дрехи, раздърпани още повече от ожесточените схватки за оцеляване през последните единайсет дни. Щом към мърлявите разпоредители се приближеше някой човек, те мигом му подаваха мобилен телефон.

Докато художникът гледаше, човекът най-близо до лявата шатра взе предложения му телефон, набра някакъв трицифрен номер и доближи апарата до ухото си.

— Ало? — извика. — Ало, мамо? Мамо! Чуваш ли… — Внезапно млъкна. Очите му станаха безизразни, лицето му се отпусна, ръката с телефона се отдръпна бавно от ухото му. Асистентът — това беше най-подходящата дума, за която Клей се сети, си взе обратно мобилния телефон, побутна мъжа, за да не пречи на опашката, и махна на следващия да пристъпи напред.

— Вляво и вдясно, дами и господа! — нареждаше Разръфаният. — Хайде, по-живо, размърдайте се!

Човекът, който бе искал да се обади на майка си, се затътри бавно по изпълнената с народ алея. Клей забеляза, че имаше стотици като него — хора с изцъклени очи, които се тътреха безцелно. От време на време криволичещите им маршрути се пресичаха, те се блъскаха един в друг и си разменяха леки плесници. Нищо общо с кървавата касапница от преди, отбеляза художникът. Защото… „Защото Сигналът е модифициран.“

— Вляво и вдясно, дами и господа! — боботеше в главата му гласът на Разръфания. — Хайде, размърдайте се, трябва да обработим толкова много от вас преди залез слънце!

Изведнъж той зърна Джони. Малкият носеше дънки, неизменната си бейзболна шапка и любимата си фланелка на „Ред Сокс“ — тази с името и номера на Тим Уейкфийлд на гърба. Тъкмо идваше редът му на две опашки вдясно от мястото, на което се намираше баща му.

Клей понечи да се втурне към него, но пътят му препречи едър мъж, който пристъпваше нервно от крак на крак, сякаш му се ходеше до тоалетната.

— Разкарай се! — изкрещя художникът, ала естествено непознатият нямаше как да го чуе. Първо, това беше сън, и второ — Клей беше „норми“ и нямаше никакви телепатични способности. Опита се да заобиколи мъжа, при което за малко не се блъсна в жената зад него, ала в крайна сметка успя да се провре между двамата и се устреми към следващата опашка. Бе дотолкова погълнат от стремежа да се добере до сина си, че изобщо не се замисли дали хората, които изблъсква, са безплътни. Достигна Джони тъкмо когато една жена — той видя с нарастващ ужас, че това е снахата на господин Скотони, все още бременна, но вече изгубила едното си око, подаваше на хлапето телефон „Моторола“.

— Просто набери 911 — каза тя, без да помръдне устните си. — Всички обаждания минават през 911.

— Не, Джони, недей! — изкрещя Клей и се хвърли напред, за да грабне телефона, докато детето му вече набираше номера, на който двамата с Шарън го бяха научили да звъни в критични ситуации. — Не се обаждай!