Стивън Кинг - Клетка

„Откъде си сигурен, че е завинаги? Може пък с течение на времето да се научат да говорят…“

Тази плашеща мисъл бе прогонена от воя на една от сирените на покрива на сградата, която се задейства внезапно, издавайки отсечено „УИИИИ!“ сякаш токът бе дошъл за секунда и после отново бе спрял. Светлините на допотопния камион — фаровете и стоповете му, проблеснаха за миг, осветявайки двамата мъже, след което пак изгаснаха.

— И-и-и-йш ми ка-а-айш! — най-накрая успя да изрече човекът с възпаленото око. Той изплю фразата (която по всяка вероятност означаваше „Ти ще ми кажеш!“) на един дъх като парче месо, заседнало в хранопровода му.

— Мьон е мо-о-ой! — почти изкрещя по-младият, в съзнанието на Клей същият глас прошепна „Камионът е мой“. Елементарно, нали? Вместо за златисти кейкчета с пълнеж от сметана или каквото и да беше там, тези се караха за вехтата бракма. Само дето сега беше нощ — да, до изгрева не оставаше много, но все още бе съвсем тъмно, и тези телефонни откачалки почти говореха. Мамка му, та те наистина си говореха.

И разговорът им очевидно вървеше към приключване. Онзи с обгорената ръка се втурна към по-стария и с глава го удари в корема. Човекът с инфектираното око се просна на земята с разперени ръце и крака, съперникът му се спъна в изпружените му крайници и падна на колене.

— М-а-а-м’а му! — извика.

— Хак ти-и-ий! — злорадо изръмжа другият. „Хак да ти е“ — помисли си художникът.

Двамата се изправиха и застанаха на около четири метра един от друг. На Клей му се струваше, че усеща омразата им. Беше в главата му — притискаше очите му, сякаш се опитваше да излезе.

— Т’вай… мо-оя ’мъон! — заяви младият. „Това е моят камион“ — прошепна гласът му в съзнанието на художника.

По-възрастният дишаше на пресекулки. Накрая си пое дълбоко дъх и вдигна ръка, показвайки среден пръст на опонента си.

— Да го духаш — изрече съвсем отчетливо. Двамата наведоха глави и отново се хвърлиха един към друг. Черепите им изхрущяха толкова силно, че Клей неволно потрепери. Този път сирената на покрива нададе по-продължителен вой, преди отново да онемее. Флуоресцентните лампи на полицейския участък проблеснаха за около три секунди, отнякъде се чу и музика — Бритни Спиърс, която пееше самодоволно „Опа!… направих го пак“. Електрическите жици се скъсаха с вибриращ звук (досущ като струни на китара) и разсякоха въздуха на сантиметри пред лицето на художника, който стреснато отскочи назад. Най-вероятно по тях не течеше ток — просто нямаше откъде да тече ток — но… Мъжът с възпаленото око и бермудите се строполи на колене, от двете страни на главата му се стичаше кръв.

— Камионът си е мой! — рече той съвсем ясно, след което ничком се просна на земята.

По-младият се обърна и гордо изгледа Клей, сякаш, за да се увери, че триумфът му не е останал незабелязан. И от неговия череп бликаше кръв — извираше изпод сплъстената му коса, след което се разделяше на две струйки около носа му и се стичаше в устата му. Очите му изобщо не бяха безизразни — в погледа му се четеше абсолютна лудост. Клей изведнъж разбра — с ужасяваща, отвъд всякакво съмнение категоричност, че ако цикълът наистина свършваше тук, нищо не можеше да спаси сина му.

— Мъон е мо-о-ой! — изграчи младият мъж. — Мьон е мо-о-ой! Мьон е мо-о-ой! — Клаксонът на допотопната бракма избоботи басово, сякаш в потвърждение на думите му. — Мьон е мо…

Клей го застреля, след което прибра револвера си обратно в кобура. „Е, какво пък — помисли си той. — Само веднъж могат да ме сложат на онези платформи.“ Въпреки това продължаваше да трепери и когато влезе в единствения мотел в Гърливил, който се намираше на другия край на поселището, мина доста време, докато успее да заспи. Този път вместо Разръфания сънува Джони — с празен поглед и мръсни дрехи, който каза „Ма-а-ай се-е-е! Мьон е мо-о-ой!“ когато Клей го извика по име.

Пробуди се от кошмара дълго преди свечеряване, но тъй като не му се спеше, реши да поднови прехода си. Имаше намерение щом остави Гърливил зад гърба си, да си потърси подходящо превозно средство. Не виждаше защо да не го стори — Шосе № 160 изглеждаше празно и най-вероятно по него нямаше автомобили след онази верижна катастрофа на кръстовището с Шосе № 11. Просто не бе обърнал внимание на това в дъжда и мрака.

„Как няма да е празно — помисли си, — та нали Разръфаният и приятелите му специално са се погрижили за това. Естествено, че ще се погрижат — нали е улеят, водещ към кланицата! Аз съм вече бита карта — съвсем скоро ще ме подпечатат, прошнуроват и приберат в шкафа при другите папки, но жалко за Том, Джордан и другите трима. Чудя се дали са успели да намерят достатъчно чисти пътища, по които да стигнат до Ню Хампшир с ко…“