Стивън Кинг - Кери

Су клекна, прихвана я за едната ръка и за ненараненото рамо и внимателно я обърна по гръб.

Кери изстена дрезгаво и клепките й трепнаха. Възприятието за присъствието й в ума на Су се изостри, като че ли някаква умствена картина идваше на фокус.

(кой е там)

И Су, без да мисли, заговори по същия начин:

(аз су снел)

Само че, нямаше нужда да мисли за името си. Мисълта за себе си като за себе си не се изразяваше нито в думи, нито в картини. Осмислянето на това, изведнъж постави всичко на мястото му, направи го реално и съчувствието към Кери проби тъмнината на шока.

И Кери, с далечен, безмълвен укор:

(вие ме изиграхте вие всички ме изиграхте)

(Кери аз даже не знам какво е станало томи ли е)

(вие ме изиграхте това е станало изиграхте изиграте о мръсен номер)

Смесицата от образ и чувство беше зашеметяваща, неописуема. Кръв. Тъга. Страх. Последният мръсен номер в дългата поредица от мръсни номера: всички те просветваха в шеметна верига, от която умът на Су започна да се мята безпомощно, безнадеждно. Те споделяха страшната тоталност на абсолютното знание.

(кери недей недей недей боли ме)

Сега момичетата, които хвърлят санитарните превръзки, подпяват, смеят се. Лицето на Су се отрази като в огледало в собственото й съзнание: грозно, карикатурно, цялото една зееща уста, жестоко красиво.

(виж мръсните номера виж че целият ми живот е един дълъг мръсен номер)

(виж кери погледни вътре в мен)

И Кери погледна.

Усещането беше ужасяващо. Умът и нервната й система бяха станали като библиотека. Някой, в отчаяна нужда, тичаше из нея, пръстите му леко докосваха рафтовете с книги, повдигаха някои, разглеждаха ги, оставяха ги обратно, пускаха някои на земята и листовете им пърхаха бясно

(проблясващи образи това съм аз като дете мразя го него татко о мамо боби ме бутна от моята количка искам да си карам количката ще ходим да видим леля сесил мамо ела бързо направих пиш)

във вихъра на спомените; и по-нататък и по-нататък, докато накрая стигна до рафт, отбелязан ТОМИ, с подзаглавие БАЛ. Разхвърляни отворени книги, проблясъци от опита, бележки в полето, написани с всички йероглифи на емоциите.

Търси… Намира повече, отколкото самата Су беше предполагала — любов към Томи, ревност, себичност, потребност да го подчини на своята воля по въпроса за отиването на бала с Кери, отвращение от самата Кери (би могла да се грижи по-добре за себе си тя наистина изглежда като ДЯВОЛСКА ПОВЛЕКАНА)

омраза към мис Дисжардин, омраза към самата себе си. Но никаква злоба към Кери лично, никакви планове да я изправи пред всички и да я смаже.

Трескавото усещане, че тършуват из най-тайните й коридори, започна да избледнява. Усети, че Кери се оттегля, слаба и изтощена.

(защо просто не ме остави сама)

(кери аз)

(мама щеше да бъде жива аз убих мама искам мама боли ме гърдите ме болят рамото ми о о о искам мама)

(кери аз)

И нямаше как да завърши тази мисъл, нямаше с какво да я завърши. Су беше внезапно обзета от ужас, който беше още по-страшен от това, че тя не можеше да му даде име. Кървящата аномалия на този замазан с машинно масло асфалт, изведнъж й се стори безсмислена и ужасна в своята болка и смърт.

(о мамо страхувам се МАМО)

Су се опита да се отдръпне, да освободи съзнанието си, да остави на Кери поне уединението на смъртта, но не беше в състояние да направи това. Чувстваше, че тя самата умира, а не искаше да вижда предварително тази сцена на собствената си смърт.

(Кери пусни ме да си отида)

(Мама Мама Мама оооооооооооооооООООООООООО)

Умственият вик достигна едно трепкащо, невероятно кресчендо и след това внезапно замря. В първия момент Су имаше чувството, че наблюдава как пламъкът на свещ изчезва в дълъг черен тунел с огромна скорост.

(тя умира о боже мой аз чувствам как тя умира)

И след това светлината изчезна и последната съзнателна мисъл беше

(мамо съжалявам къде)

и тя се прекърши, а Су беше настроена вътрешно само на празната, идиотска честота на физическите окончания на нервите, които щяха да умрат чак след часове.

Су тръгна със залитане към оградата на паркинга, с ръце опънати напред като на сляпа жена. Прекрачи над поставената на височината на коляното релса и се срути надолу по насипа. Стана на крака и пак тръгна, залитайки през полето, което се изпълваше с мистични бели ями от паднала ниско над земята прозрачна мъгла. Щурците пееха безгрижно и един козодой

(козодой значи някой умира)

изграчи в безмълвната неподвижност на утрото.