Стивън Кинг - Кери

Стоеше олюлявайки се, с ръце, протегнати напред, като на хипнотизатор и започна да пристъпва бавно към тях.

Случи се за стотна от секундата. Крис не беше успяла да завърши първия си писък. Рефлексите на Били бяха добри, реакцията му — моментална. Включи скоростта, натисна газта и тръгна.

Гумите на Шевролета просвистяха по асфалта и колата се метна напред като някакъв старинен и ужасен човекоядец. Фигурата се олюля пред предното стъкло и, като направи това, присъствието стана по-шумно

(КЕРИ КЕРИ КЕРИ)

и още по-шумно

(КЕРИ КЕРИ КЕРИ)

Като радио, завъртяно на пълна мощност. То, като че ли ги обгради, като в рамка и в един миг те застинаха в движение: Били

(КЕРИ точно като кучетата КЕРИ точно като проклетите кучета КЕРИ бих искал да мога КЕРИ да бъда КЕРИ теб)

и Крис

(КЕРИ исусе не да я убиваме КЕРИ не искахме да я убиваме КЕРИ били не искам КЕРИ да гледам КЕ)

и самата Кери

(погледни колелото на колата педала за газ на колата виждам КОЛЕЛОТО о боже сърцето ми сърцето ми сърцето ми)

И Били изведнъж усети, че колата му го предава, оживява, изплъзва се от ръцете му. Шевролетът заора и, целият в пушек, се изви в полукръг с вой и изведнъж облицованата стена на „Кавалера“ започна да се надига, надига, надига и

(това е)

те се блъснаха в нея с четиридесет мили в час и дъските от облицовката се разхвърчаха нагоре в трепкащата неонова светлина. Били беше подметнат напред и лостът на волана го разкъса. Крис беше изхвърлена на бронята.

Резервоарът цъфна и около задницата на колата започна да се образува локвичка от гориво. Краят на една от тръбите за газовете попадна в нея и горивото лумна в ярък огън.

Кери лежеше на едната си страна със затворени очи, дишаше тежко. Гърдите й горяха.

Започна да се влачи през паркинга, без посока.

(мамо съжалявам че всичко стана зле о мамо моля те мамо моля те боли ме ужасно мамо какво съм направила)

И изведнъж, всичко загуби значение, всичко щеше да бъде без значение, без значение, ако само можеше да се обърне по гръб, да се обърне и види звездите, да се обърне и да види само веднъж и тогава да умре.

Точно така я намери Су в два часа.

Когато шерифът Дойл я остави, Су повървя по улицата и седна на стъпалата на Чембърлейнската автоматична пералня. Гледаше горящото небе, без да го вижда. Томи беше мъртъв. Знаеше, че това е истина и я приемаше с лекота, която беше ужасяваща.

И, че Кери го беше направила.

Нямаше представа откъде знае това, но убедеността й беше така кристално ясна и точна, като аритметика.

Времето минаваше. Нямаше значение. Макбет беше убила съня, а Кери беше убила времето. Много добре. Bon mot, усмихна се Су горестно. Може ли това да е краят на нашата героиня, на Мис Шестнадесет Годишната Малка Сладурана?Вече няма да се тревожи за клуба на отбраното общество и за Клийн Корнърс. Не, никога. Отишла си е. Изгоряла е. Някой притича покрай нея, бръщолевейки, че Карлин Стрийт е в пламъци. Много хубаво от страна на Карлин Стрийт. Томи си беше отишъл. И Кери си беше отишла в къщи да убие майка си.

Изправи се рязко, взирайки се в тъмнината.

Не знаеше откъде знае. Нямаше никаква връзка с това, което някога беше чела за телепатията. В главата й нямаше картини, нямаше големи бели проблясъци на откровение, а само прозаично знание; така както знаете, че лятото идва след пролетта, че ракът може да ви умори, че майката на Кери е вече мъртва, че…

Сърцето й подскочи тежко в гърдите. Мъртва? Започна да изучава знанието си за инцидента, опитвайки се да не обръща внимание на противоестествения факт, че знанието е дошло от нищо.

Да, Маргарет Уайт беше мъртва, беше нещо свързано със сърцето й. Но тя беше промушила Кери с нож. Кери беше лошо наранена. Тя беше…

Нищо повече.

Стана и се затича към колата на майка си. След десет минути спря на ъгъла на Бренч и Карлин стрийт, която гореше. Нямаше никакви пожарни коли, но по средата на двата края на улицата бяха поставени магарета за рязане на дърва и мазно димящите, догарящи крайпътни лампи осветяваха надпис:

ВНИМАНИЕ! ЖИВИ ЖИЦИ!

Су прекоси два задни двора и се забута в израснал висок жив плет, който я изподраска с малки, бели, остри шипове. Излезе в съседния двор на Уайтови, прекоси го.

Къщата им беше в пламъци, покривът свистеше. Беше невъзможно даже и да си помисли да се приближи достатъчно, за да може да надникне вътре. Но на силните блясъци на огъня, видя нещо по-добро: размазаната кървава следа на Кери. Проследи я с наведена глава, мина покрай по-големите кървави петна, където Кери беше почивала, през един друг жив плет, през един заден двор на Уйлоу Стрийт и след това — през един шубрак. След него — късо, непавирано разклонение — почти пътечка — се виеше нагоре и надясно по насипа към шосе 6.