Стивън Кинг - Кери

— Кери друснала целия град? Кери Уайт? Стига, посрал си се от страх. — Каза го бавно, почти тържествено. Зад него Крис се обличаше припряно.

— Отиди и погледни през прозореца! — Каза Джеки.

Били пристъпи и погледна. Целият хоризонт на изток беше пурпурночервен и небето беше осветено от това.

В момента, в който погледна, отпред префучаха три пожарникарски коли. Можеше да разчете надписите върху тях в светлината на уличното осветление от паркинга на „Кавалера“.

— Майка му стара — каза — тези коли са от Брансуйк.

— Брансуйк? — каза Крис. — Това е на четиридесет мили. Не може да бъде…

— Добре, какво стана? — обърна се Били пак към джеки Талбот.

Джеки разклати глава.

— Никой не знае, още никой. Започнало е в училището. Кери и Томи Рос са станали Кралица и Крал и тогава някой излял две кофи кръв върху тях и тя избягала. Тогава училището се подпалило и, казват, че никой не е излязъл. След това е гръмнала „Амоко“, след това „Мобил Стейшън“ на Самър стрийт…

— „Ситго“ — вметна Били. — Казва се „Ситго“.

— Кой го е еня как се казва? — изкрещя Джеки. — Тя е била. Навсякъде, където нещо е станало, е била и тя! А ония кофи… никой от нас не носеше ръкавици…

— Аз ще се погрижа за това — каза Били.

— Няма да можеш, Били. Кери е…

— Махай се.

— Били…

— Махай се или ще ти извия врата.

Джеки отстъпи назад през вратата.

— Отивай си в къщи. Не говори с никого. Аз ще се погрижа за всичко.

— Добре — каза Джеки. — Добре, Били. Само си помислих…

Били хлопна вратата.

Крис се нахвърли върху него веднага:

— Били, какво ще правим с тая кучка Кери, о, Боже мой, какво ще правим…

Били я зашлеви като вложи цялата си сила в удара и той я повали на пода. Крис остана разпростряна долу зашеметена за миг, след това обви лице с ръцете си и захлипа.

Били си обу гащите, фланелката, обувките. След това отиде до нащърбената порцеланова мивка в ъгъла, щракна лампата, намокри си главата и започна да разресва косата си, приведен, за да вижда отражението си в старото, станало цялото на петна, огледало. Зад него полюлявайки се отнесено, Крис Харгенсен седеше на пода и бършеше кръвта от разцепената си устна.

— Ще ти кажа какво ще правим — каза той. — Отиваме в града да гледаме пожарите. След това се връщаме вкъщи. Ще кажеш на скъпото си старо татенце, че сме били в „Кавалера“ и сме си пили бирата, когато това се е случило. Аз ще кажа на скъпата си стара мамичка същото. Схващаш ли?

— Били, отпечатъците от пръстите ти — каза тя. Гласът й беше приглушен, но не неуважителен.

— Техните отпечатъци — каза той. — Аз носех ръкавици.

— Те няма ли да кажат? — попита тя. — Ако полицията ги хване и ги разпитва…

— Положително — каза той. — Ще кажат. — Къдриците и лимбите бяха почти в ред. Блестяха в светлината на мътната, оплескана от мухи, крушка, като вихрушки в дълбока вода. Лицето му беше спокойно, съсредоточено. Гребенът, който използуваше, беше изпожулен стар „Ейс“, замазан с мръсотия. Баща му му го беше подарил за единадесетия рожден ден и нито един зъб не беше счупен. Нито един.

— Може би те никога няма да намерят кофите — каза той. — Ако ги намерят, навярно отпечатъците ще са изгорели. Не знам. Но, ако Дойл прибере някой от тях в пандиза, аз потеглям за Калифорния. Ти прави каквото си искаш.

— Ще ме вземеш ли с теб? — попита тя. Погледна го от пода, устната й беше подпухнала и заприличала на негърска, в очите й имаше молба.

— Може би — усмихна се той. Но нямаше да я вземе. Вече не. — Хайде, отиваме в града.

Слязоха долу, минаха през празната танцова зала, където столовете още бяха изтеглени назад до масите, бирите седяха недоизпити.

Като излязоха през задната врата, Били каза:

— Това място все пак смърди.

Качиха се в колата му и той запали мотора. Когато светна с фаровете, Крис започна да пищи, притиснала юмруци до устата си.

Били го почувства в същия миг; нещо вътре в ума му

(кери кери кери кери)

някакво присъствие.

Кери стоеше пред тях, навярно на седемдесет фута напред.

Дългите фарове я хванаха в страшните черно-бели тонове на филмите на ужасите, подгизнала и оплескана в кръв. Сега вече много от нея беше собствената й кръв. Дръжката на касапския нож още се подаваше от рамото й, роклята й беше покрита с кал и полепнала с треволяци. Беше пропълзяла голяма част от пътя от Карлин стрийт в полусвяст, за да разруши тази крайпътна кръчма — може би същата, в която е започнало проклятието на нейното създаване.