Стивън Кинг - Кери

(кратка почивка)

К. Вие лично сте сигурна, че Кери Уайт направи това?

А. Да.

К. Благодаря, мисис Симърд.

А. Бих искала да задам въпрос, ако позволите.

К. Разбира се.

А. Какво ще стане, ако има и други като нея? Какво ще стане със света?

От: «Сянката експлодира» (стр. 151)

Към 12.45 часа през нощта на 28 май положението в Чембърлейн е критично. Училището е изгоряло вече на едно доста изолирано място, но и цялата централна градска част е в пламъци. Почти всичката вода от градската мрежа в този район е източена, но все пак има достатъчно вода, макар и с ниско налягане, в главния водопровод на Дейгън стрийт, с която могат да се спасят бизнес сградите оттатък кръстовището на Мейн и Оук стрийт.

Експлозията на «Тонис Ситго» в горния край на Самър стрийт е предизвикала бурен пожар, който не може да бъде овладян чак до десет часа сутринта. На Самър стрийт има вода, просто няма пожарникари и противопожарно оборудване, за да се използува тя. Оборудването е на път от Люистън, Обърн, Лисбън и Бранскуйк, но нищо не пристига преди един часа.

На Карлин стрийт започва пожар, предизвикан от свалени електропроводи. В последствие той ще обхване цялата северна част на улицата, включително и къщата, където Маргарет Уайт е дала живот на дъщеря си.

В западната част на града, точно под хълма, известен като Брикярд хил, става най-лошото бедствие — експлозия на главния газопровод, довела до пожар, който бушува извън контрол, през почти целия ден.

И, ако погледнем тези точки на картата на града (вж. заглавната страница), можем да проследим пътя на Кери — лутащия се, криволичещ през града път на разрушението, който обаче, със сигурност има крайна цел — дома й…“

Нещо изтрополя в дневната и Маргарет Уайт се изправи, с глава сведена на една страна. Касапският нож проблясваше мътно в светлината на пламъците. Електричеството беше спряло малко преди това и единствената светлина в къщата идваше от пожарите на улицата.

Една от картините падна от стената с трясък. Миг след това падна часовникът с кукувицата. Механичната птичка издаде кратък, непривичен грак и замлъкна.

Откъм града сирените виеха непрестанно, но тя въпреки това чу стъпките, които свиха по пътеката към къщата.

Вратата се отвори рязко. Стъпки в антрето.

Чу иконите в дневната (ХРИСТОС; НЕВИДИМИЯТ ГОСТ; ПРИБЛИЖАВА СЕ ЧАСЪТ; ГОТОВИ ЛИ СТЕ, АКО ДНЕС ЗАПОЧНЕ СТРАШНИЯ СЪД) да гърмят една след друга, като птици-мишени в павилион-стрелбище.

(о, ходила съм там и съм виждала танца на блудниците на дървените сцени)

Седеше на стола си като много умен учен, излязъл пред класа, но погледът й блуждаеше.

Стъклата в дневната изтрещяха навън.

Вратата на кухнята се отвори с трясък и Кери влезе вътре.

Тялото й, като че ли беше станало огънато, смалено, сбабичосано. Балната рокля висеше на парцали, свинската кръв беше започнала да се съсирва на черти. На челото й имаше зацапано петно машинно масло, двете й колена бяха цъфнали и ожулени.

— Мамо — прошепна. Очите й бяха свръхестествено ярки, като на ястреб, но устните й трепереха. Ако някой беше там и ги наблюдаваше, би останал изумен от приликата между двете.

Маргарет Уайт седеше на кухненския стол, ножът беше скрит в гънките на роклята в скута й.

— Трябваше да се убия когато той го пъхна в мен, — каза ясно. — След първия път, преди да се оженим, той обеща. Никога вече. Каза, че просто… сме се изтървали. Аз му повярвах. Паднах и загубих бебето и това беше присъдата на Бог. Почувствувах, че грехът беше изкупен. С кръв. Но грехът никога не умира. Грехът… никога… не умира.

Очите й блестяха.

— Мамо, аз…

— В началото беше наред. Живеехме без грях. Спяхме в едно легло, понякога опряли корем до корем и, о, можех да почувствам присъствието на Змията, но никога не го направихме докато — усмихна се, но това беше твърда, ужасна усмивка. — И онази вечер можех да видя, че той ме гледаше по Онзи Начин. Паднахме на колене да се помолим за сила и той… ме пипна. По онова място. Онова женското място. И аз го изгоних от къщата. Нямаше го часове наред, а аз се молех за него. Виждах го в ума си как скита по нощните улици, борейки се с Дявола, така както Яков се е борил с Ангела. И когато се върна, сърцето ми беше изпълнено с благодарност.

Спря, излъчвайки сухата си, мрачна усмивка в играещите светлосенки на стаята.

— Мамо, не искам да слушам това!

Чиниите в бюфета започнаха да гърмят като глинени гълъби.

— Чак когато влезе вътре, надуших миризмата на уиски в устата му. И той ме взе. Взе ме! С вонята на гнусното уиски от крайпътните кръчми все още на устата му, той ме облада… и на мен ми хареса това. — Изпищя последните думи, извърната нагоре към тавана. — На мен ми хареса цялото това мръсно чукане и ръцете му да шарят по мене, ПО ЦЯЛОТО МИ ТЯЛО!