Стивън Кинг - Кери

К. Мисис Джорджет Шайърс?

А. Да. Те живеят зад ъгъла, на Уйлоу 217. Това е точно оттатък Карлин Стрийт. Тя блъскаше и викаше: «Кора, вътре ли си? Вътре ли си?» Отидох до вратата. Беше с хавлия за баня и по чехли. Краката й изглеждаха премръзнали. Каза, че са се обадили на Обърнови, за да разберат дали знаят нещо и те й казали, че училището гори. Аз извиках: «О, Боже господи, Ронда е на танците».

К. Това ли е моментът, когато решихте да излезете из града с мисис Шайърс?

А. Не сме решавали нищо. Просто тръгнахме. Нахлузих чифт чехли, мисля, че бяха на Ронда. Имаха малки, бели, пухкави топчета отгоре. Би трябвало да си обуя моите обувки, но въобще не мислех. Навярно и сега не мисля. За какво ви е да слушате как ви разправям за обувките си?

К. Разкажете ни всичко по ваш начин, мисис Симърд.

А. Б-благодаря. Дадох на мисис Шайърс някакъв стар жакет, който ми попадна и тръгнахме.

К. Много хора ли имаше на Карлин Стрийт?

А. Не знам. Бях твърде разтревожена. Може би — тридесет, може би — повече.

К. Какво се случи?

А. Ние с Джорджет вървяхме към Мейн Стрийт, държахме се за ръце като малки момиченца, които вървят по полето след мръкване. Зъбите на Джорджет тракаха. Спомням си това. Исках да я помоля да спре да трака със зъби, но си помислих, че ще бъде неучтиво. Бяхме на една пресечка от Конгрегистката църква, когато видях, че вратата се отвори и си помислих: някой е бил вътре да се моли за Божията помощ. Но след секунда знаех, че не е вярно.

К. Как разбрахте? Логично е да предположите точно това, което сте предположили отначало.

А. Просто разбрах.

К. Познавахте ли лицето, което излезе от църквата?

А. Да, беше Кери Уайт.

К. Бяхте ли виждали някога преди Кери Уайт?

А. Не. Тя не беше сред приятелите на дъщеря ми.

К. Бяхте ли виждали снимка на Кери Уайт?

А. Не.

К. И, във всички случаи, там е било тъмно, а вие сте били на цяла пресечка от църквата.

А. Да, сър.

К. Мисис Симърд, как разбрахте, че това е Кери Уайт?

А. Просто знаех.

К. Това знание, мисис Симърд, то яви ли се като проблясък в съзнанието ви?

А. Не, сър.

К. Като какво беше?

А. Не мога да обясня. Изчезна така, както изчезва един сън. Час след като станете, можете да си спомните само, че сте сънували сън. Но знаех.

К. Това знание беше ли съпроводено с някакво емоционално чувство?

А. Да. Ужас.

К. Какво направихте тогава?

А. Обърнах се към Джорджет и казах: «Ето я там». Джорджет каза: «Да, това е тя». Започна да казва още нещо, но точно тогава цялата улица беше осветена от ярък блясък, изпълни се с трясък и електрическите жици започнаха да падат по земята, от някои от тях се разхвърчаха искри. Една от тях удари човек точно пред нас и той избухна в пламъци. Друг човек се затича, стъпи на една жица и тялото му просто… се изви в дъга назад, като че ли гърбът му е станал еластичен. И след това той падна долу. Други хора пищяха и тичаха, просто тичаха, и все нови и нови кабели падаха. Бяха разхвърляни навсякъде като змии. А тя беше доволна от това. Доволна! Можех да почувствам, че тя е доволна. Знаех, че трябва да запазя главата си. Хората, които тичаха, бяха убити с електрошок. Джорджет каза: «Бързо, Кора. О, Боже, не искам да изгоря жива тук». Казах: «Спри се. Трябва да използваме главите си, Кора, или никога вече няма да ги използваме». Нещо глупаво, от този сорт. Но тя не искаше да слуша. Пусна ръката ми и се затича към страничното платно. Извиках й да спре — там точно пред нас лежеше скъсан един от тези тежки главни кабели — но тя не слушаше. И тя… тя… ох. Можех да усетя миризмата когато тя започна да гори. Пушекът просто като че ли извираше от дрехите й и аз си помислих: ето какво трябва да е, когато човек го убиват на електрически стол. Миризмата беше сладникава, като от свинско месо. Някой от вас усещал ли е такава миризма? Аз я усещам в сънищата си. Стоях неподвижно, гледах как Джорджет Шайърс почернява. Някъде в западния край стана голяма експлозия — предполагам, че главния газопровод, — но аз почти не я забелязах. Огледах се наоколо — бях съвсем сама. Всички останали бяха или избягали или изгоряха. Видях навярно шест тела. Приличаха на купчини стари парцали. Един от кабелите беше паднал на верандата на една къща вляво и тя започваше да гори. Можех да чуя как старовремските дъски от покрива пукат като пуканки. Изглеждаше, като че ли съм стояла там дълго време, повтаряйки си, че трябва да запазя главата си. Като че ли бяха минали часове. Започнах да се страхувам, че ще припадна и ще се свлека върху един от кабелите или пък, че ще ме обземе паника и ще започна да тичам. Като… Като Джорджет. И затова тръгнах да вървя. Стъпка по стъпка. Улицата стана по-светла от горящата къща. Прекрачих две живи жици и заобиколих едно тяло, станало на каша. Аз… аз… аз… трябваше да гледам къде вървя. Имаше сватбена халка на ръката на тялото, но цялата беше почерняла. Цялата черна. Исусе, помислих си, мили Боже. Прекрачих над друга жица, а след нея имаше три други накуп. Просто спрях там и ги гледах. Мислех си, че, ако успея да ги прескоча, ще бъда добре, но… не смеех. Знаете ли все за какво си мислех? За онази игра, дето я играехме като деца — великанската стъпка. Един вътрешен глас ми говореше: «Кора, направи една великанска стъпка над живите жици на улицата». А аз си мислех — ще мога ли, ще мога ли. Едната от тях още хвърляше искри, но другите две изглеждаха мъртви. Обаче не сте сигурни. И третата жица заприлича на мъртва. Така, стоях там и чаках някой да се появи, но нямаше никой. Къщата още гореше и огънят се беше разпрострял към тревата, дърветата и живия плет пред нея. Но не идваха никакви пожарни коли. Разбира се, че не идваха. По това време гореше цялата западна част. И се почувствах така замаяна. И разбрах, накрая, че или ще направя великанската стъпка, или ще припадна и така, направих колкото можах по-голяма великанска стъпка, а токът на чехъла ми мина на инч от последната жица. След това трябваше да заобиколя края на още една жица и след това започнах да тичам. И това е всичко, което помня. Когато дойде утрото, лежах на едно одеало в полицейския участък, заедно с много други хора. Някои от тях, но много малко, бяха деца в абитуриентски дрехи и започннах да ги разпитвам дали са виждали Ронда. И те казаха… те к-к-казаха…