Стивън Кинг - Кристин

— Той идва ли често?

— Да. Знаеш ли, почти ме накара да повярвам, че от шипката костите зарастват по-бързо.

Денис замълча, после продължи:

— Естествено, никога вече няма да играя футбол. Известно време ще се движа с патерици, после, ако имам късмет, ще ходя с бастун. Старият веселяк Ароуей ми съобщи, че е възможно да куцам една-две години, или до края на живота си.

— Толкова ми е мъчно — тихо промълви Лий. — Съжалявам, че се случи на симпатяга като теб, но чувствата ми са отчасти егоистични. Непрекъснато се питам дали нещастието с Кристин щеше да се случи ако ти беше здрав и се грижеше за Арни.

Денис комично завъртя очи и възкликна:

— Признавам се за виновен!

Но момичето не се усмихна, а продължи:

— Знаеш ли, в един момент се изплаших, че Арни започва да обезумява. Това е единственото, което не съм споделила с мама и татко, нито с родителите му. Все ми се струва, че майка му може да… Не знам какво й е казал след като намери колата си на парчета… но сигурно здравата са се спречкали.

Денис кимна.

— В цялата история има нещо… ненормално. Родителите предложиха на Арни да му купят хубава кола на старо, която да замени Кристин, но той категорично отказал. Когато ме закара до вкъщи мистър Кънингам сподели, че бил готов да му купи нова кола с облигациите, които пазел от двайсет години насам. Синът му не се съгласил и заявил, че не може да приеме такъв подарък. Майкъл обяснил, че напълно го разбира и не му прави благодеяние. Арни щял да изплати колата, дори с лихвите, за успокоение на съвестта… Денис, чуваш ли какво ти говоря?

— Да — отвърна той. — Не искам друга кола, а само Кристин.

— Но това е неестествено. Страстта му към колата се превръща в мания. Страхувам се и понякога изпитвам омраза, но не към Арни, а към про… към шибаната кола, към онази мръсница Кристин.

Страните й пламнаха, очите й се присвиха, ъгълчетата на устните й се извиха надолу. Внезапно лицето й се преобрази — вече не беше красиво, нито дори симпатично: на безмилостната светлина от прозореца изглеждаше грозно и безпощадно, но същевременно забележително и завладяващо. Едва сега Денис проумя защо описват ревността като зеленото чудовище. Лий продължи:

— Знаеш ли какво ми се иска? Мечтая някоя нощ по погрешка да закарат драгоценната му, шибана Кристин на автомобилното гробище. — Очите й злобно проблясваха. — На следващия ден големият кран с магнита ще я вдигне и ще я пусне в пресата. Някой ще натисне бутона и след малко Кристин ще се превърне в метална купчина. Тогава всичко ще свърши, нали?

Денис мълчеше и замислено я наблюдаваше. След миг му се стори, че чудовището, скрито зад лицето й изчезва с подвита опашка. Раменете й се отпуснаха.

— Сигурно ти звучи отвратително, все едно съжалявам задето онези гадове не са довършили работата си.

— Напротив, разбирам те. Нима?

Денис си спомни лицето на Арни, когато бе стоварил юмрук върху таблото на колата. Винаги, когато я видеше, очите му ставаха налудничави. Спомни си видението, което бе имал в деня, когато седна зад волана на Кристин в гаража на Льобей.

Припомни си и кошмарния си сън: фаровете го заслепяват, а до слуха му долита скърцане на автомобилни гуми, подобно на женски писък.

— Така ми се струва.

Двамата се спогледаха.

В болницата започнаха да сервират обяда по случай Деня на благодарността в единайсет сутринта и свършиха в три следобед. Денис получи своя в дванайсет и четвърт. Върху подноса му имаше три тънки филийки бяло месо от пуйка, гарнирани с малко сос, купчинка картофено пюре с размерите и формата на бейзболна топка (Денис кисело си помисли, че липсват само червените шевове), също такава купчинка неестествено жълта замразена тиква и пластмасова кутийка с желе от боровинки. В единия край на подноса се мъдреше синя картичка.

Свикнал с болничните порядки (беше открил, че щом веднъж се излекуваш от раните от залежаването, започваш да се интересуваш от живота в болницата повече, отколкото ти се иска). Денис попита санитарката доброволка какво обядват пациентите върху чиито подноси има жълти, или червени картички. Оказа се, че първите получават две парчета пуешко без сос, картофи, или тиква, и желе за десерт. Върху подносите с червените карти имаше смляно бяло месо и пюре, обикновено тези пациенти ги хранеха с лъжичка.