Стивън Кинг - Кристин

— Доколкото си спомням, винаги си твърдял, че предпочиташ студените сандвичи с пуешко месо пред празничния обяд по случай Деня на благодарността, защото напрежението е отминало.

— Точно така. Обичам да вечерям сандвичи, докато гледам шоуто на Джони Карсън или някакъв стар филм по телевизията. Но Арни, честна дума, не трябваше да…

— О, по дяволите! Я не дрънкай глупости! Не съм идвал от три седмици. Добре, че спеше когато влязох, иначе щеше да ме застреляш. — Посочи сандвичите и продължи:

— Струва ми се, че си падаш точно по такива — бяло месо и майонеза върху „чудо-хляб“.

Денис се изкикоти, после се закиска, накрая избухна в смях. По всичко личеше, че това му причини болка, но не можеше да спре. Когато бяха деца, „чудо-хляб“ беше една от големите тайни, които споделяше с Арни. За майките им изборът на хляб беше сериозен въпрос. Реджина купуваше диетични франзели, от време на време — ръжен хляб. Майката на Денис предпочиташе сладките черни хлебчета. Но момчетата тайно бяха луди по „чудо-хляб“. Често, вместо сладкиши, те си купуваха от него, плюс бурканче горчица с оцет. Свираха се в гаража на семейство Кънингам (или в къщичката на дървото в двора на Денис, която, за огромно тяхно съжаление преди девет години беше разрушена по време на буря), нагъваха сандвичи с горчица и четяха книжка с комикси, докато свършеха целия хляб.

Арни също се разсмя и Денис си помисли, че това е най-хубавият му миг от Деня на благодарността.

Другият пациент от стаята на Денис беше изписан и приятелите бяха сами. Арни затвори вратата и измъкна от плика опаковка от шест бири.

— Чудесата нямат край! — възкликна Денис и отново се засмя.

— Да, и никога няма да престанат — заяви приятелят му, сетне вдигна бутилката.

— Prosit!

— Да си жив и здрав — отвърна Денис. Двамата жадно отпиха от бутилките.

След като изядоха гигантските сандвичи, Арни извади от бездънната си чанта две пластмасови кутии и ги отвори. Вътре имаше по едно парче домашен ябълков сладкиш.

— Не, не мога — изстена Денис. — Ще се пръсна.

— Яж! — заповяда приятелят му.

— Наистина не мога — рече Денис и посегна към кутията. Изяде сладкиша на четири хапки и доволно се оригна. Пресуши остатъка от втората бутилка бира, отново се оригна и обясни:

— В Португалия оригването е комплимент за готвача.

Главата му беше приятно замаяна от бирата.

— Сигурно — усмихнато отвърна Арни. Изправи се, запали лампата и духна свещите. Студеният ноемврийски дъжд равномерно барабанеше по прозорците и напомняше за приближаването на зимата. Денис си помисли, че с изгасването на свещите е изчезнала празничната атмосфера.

— Да не ми се мяркаш пред очите утре — каза той. — Навярно ще седя в клозета цял час, а от това изпитвам страшни болки в гръбнака.

— Спомняш ли си как веднъж Илейн се беше издула и непрекъснато пускаше газове? — попита Арни и двамата се засмяха. — Скъсахме я от подигравка, докато накрая майка ти побесня.

— Не миришеха, но бяха звучни — усмихнато му напомни Денис.

— Като пистолетни изстрели — съгласи се Арни и отново се засмяха, но някак си тъжно — ако изобщо има тъжен смях. Мисълта, че оттогава бяха изминали цели седем години им се струваше по-скоро тревожна, отколкото забавна. Напомняше им колко кратък е животът.

Потънали в мисли, двамата замълчаха. Най-сетне Денис се обади:

— Лий дойде вчера и ми разказа какво се е случило с Кристин. Много съжалявам. Проклети негодяи!

Приятелят му вдигна поглед и меланхоличното му изражение се замени от радостна усмивка. Денис не можа да повярва на очите си. Арни заяви:

— Да, беше истинска гадост, но и аз не се държах нормално.

— Случва се с всекиго — успокои го Денис.

И изведнъж установи, че започва да го дебне. Ненавиждаше се, но не можеше да постъпи другояче. Само допреди миг изглеждаше, че нищо не се е променило помежду им — приятелството им сякаш изпълваше и стопляше болничната стая, но сега бе изчезнало като полъх на вятъра. Сега двамата просто „танцуваха“. Арни се усмихваше, но очите му бяха непроницаеми и някак си нащрек.

— Сигурно. Държах се зле с майка ми и с Лий, но направо се бях побъркал, когато видях как… Целият ми труд е отишъл по дяволите. — Той поклати глава. — Лоша работа, нали?

— Ще успееш ли да я ремонтираш?

Лицето на Арни моментално се проясни, направо грейна.

— Разбира се! Вече започнах. Ако я беше видял на паркинга, едва ли би повярвал, че от това ще стане кола. Но едно време са знаели как да правят автомобили — за разлика от днешните, чиито „металически“ части всъщност са от пластмаса. Кристин е истински танк. Знаеш ли, най-големи проблеми ми създадоха стъклата. И гумите — бяха ги разрязали.