Стивън Кинг - Кристин

Денис позвъни на сестрата и използва целия си чар, за да я накара да свали крака му. Искаше да сравни двата подписа. Гипсът на десния му крак бе донякъде отрязан и след десетина дни щяха да го свалят напълно. Подписът на Арни не се беше изтрил — това бе измислица на Денис, но за малко щеше да изчезне при отрязването на гипса.

Първият път приятелят му не бе написал посвещение, само името си. С известно усилие (придружено от ужасяваща болка) Денис и сестрата доближиха краката му един до друг, за да разгледат подписите. Когато се обърна към нея, гласът му беше прегракнал.

— Как мислите, еднакви ли са двата подписа?

— Не — отвърна тя. — Бях чувала за фалшиви подписи върху чекове, но никога върху гипс. Какво е това? Някакъв майтап?

— Да — отговори момчето и усети как ледена ръка сграбчи сърцето му. Сравни подписите и цялото му тяло се вледени, косъмчетата на тила му настръхнаха.

Бяха коренно различни.

През нощта задуха студен вятър — отначало поривисто, сетне — равномерно. Ясната луна се взираше от тъмното небе. Леденият вихър изтръгна от клоните на дърветата последните пожълтели и изсъхнали листа и ги запрати в канавките и водосточните тръби. Шумът им наподобяваше тракане на кости.

Зимата беше дошла в Либъртивил.

Последният ден на ноември се падна в четвъртък след Деня на благодарността. Същата вечер Джексън Браун пя пред препълнената с публика зала „Сивак Хол“ в Питсбърг. Както винаги, Мучи Уелч не пропусна това събитие. Замина за Питсбърг заедно с Ричи Трелони и с Ники Бълингам, но бързо ги загуби в тълпата, пред залата. Побърза да се заеме с обичайната си просия — дали защото хората бяха предварително разчувствани от предстоящия концерт, или просто им беше станал симпатичен с постоянното си присъствие (романтичният Мучи предпочиташе да вярва във второто), но тази вечер урожаят му беше добър — събра трийсет долара в дребни монети. Те издуваха джобовете му и докато вървеше, Мучи дрънчеше като детска касичка. Щастието му се усмихна и по-късно, защото веднага се намери някой да го вземе на автостоп — цял поток коли напускаше паркинга пред залата. Концертът свърши в единайсет и половина, а малко след един и петнайсет той вече беше в Либъртивил. На последната отсечка от пътешествието му го взе някакъв младеж, който пътуваше за Престънвил по шосе 63. Непознатият го свали на една от изходните рампи на магистралата „Кенеди“. Мучи реши да повърви пеша до бензиностанцията на Вандербергови и да се обади на Бъди. Репертън имаше кола, следователно щеше да си осигури транспорт до града. Навярно трябваше да изчака свършването на смяната на Бъди, което означаваше, че ще се прибере вкъщи едва на разсъмване, но все пак бе за предпочитане пред разходката в студената ноемврийска нощ. Освен това Репертън може да има някоя бутилка вино…

Вдъхновен от перспективата за алкохол, Мучи се затътри към бензиностанцията. Студът щипеше лицето му, а леденият вятър го пронизваше. Подкованите му обувки тропаха по безлюдния тротоар, сянката му се удължаваше и смаляваше под злокобната жълтеникава светлина на уличните лампи. До бензиностанцията оставаше малко повече от километър, когато съзря паркираната недалеч от него кола. Двойният й ауспух бълваше дим, който се кълбеше нагоре, за миг застиваше сред студения въздух, сетне бавно се разсейваше. На уличното осветление блестящата й никелирана решетка сякаш му се хилеше като изкривената уста на някой идиот. Мучи позна колата — беше плимут, боядисан в два цвята, които в полумрака изглеждаха като слонова кост и засъхнала кръв. Това бе Кристин.

Младежът се вцепени и я загледа с тъпо учудване, но все още не разбираше какво става и не изпитваше страх. Каза си, че не може да е Кристин — заедно с другите приятелчета бяха пробили радиатора й поне на десетина места и бяха изляли пълна бутилка вино в карбуратора. Накрая Бъди измъкна от колата си чувалче захар и го изсипа в резервоара на плимута, използвайки дланите на Мучи вместо фуния. И това бе само началото…

Бъди бе проявил невероятно въображение при унищожаването на колата на пицоликия. Когато свършиха, Мучи изпита удовлетворение и същевременно се изплаши. Едно бе сигурно — този автомобил нямаше да се движи поне половин година, а още по-вероятно щяха да го закарат направо на гробището. Следователно, това не бе Кристин — невъзможно бе да е тя. Навярно е друг плимут модел ’58.