Стивън Кинг - Кристин

Напразно за самозалъгваше. Знаеше, че е Кристин.

Той нерешително спря на безлюдния тротоар, премръзналите му уши стърчаха изпод дългата му коса, дъхът му се кълбеше в мразовития въздух.

Колата беше се обърнала с предницата към него, моторът й тихо боботеше. Невъзможно бе да се вид кой седи зад волана (ако изобщо там имаше някой). Автомобилът беше паркиран точно под уличната лампа и оранжевият й глобус се отразяваше в блестящото предно стъкло, като херметически фенер от диня, потопен в дълбочината на тъмен кладенец.

Мучи за пръв път усети страх. Навлажни с език пресъхналите си устни и се огледа. Вляво се намираше магистралата, подобна на пресъхнало речно корито — в среднощния час шестте й платна бяха празни. Вдясно имаше магазин за фотоматериали, на чиято витрина се виждаше оранжево-червената реклама на „Кодак“. Мучи отново погледна към колата. Тя стоеше на същото място и двигателят й работеше на празни обороти.

Младежът понечи да извика, но гърлото му беше пресъхнало. При втория опит успя прегракнало да изрече:

— Хей, Кънингам!

Автомобилът не помръдна, сякаш се бе замислил. Димът продължаваше да излиза на кълба от ауспуха му, двигателят бръмчеше равномерно.

— Ти ли си, Кънингам?

Мучи предпазливо пристъпи напред. Подкованите му обувки се подхлъзнаха по тротоара, сърцето му биеше до пръсване. Отново се огледа с надеждата, че ще забележи някоя минаваща кола — невъзможно бе никой да не се движи по магистралата въпреки късния час. Но шестте платна бяха празни, само уличните лампи хвърляха оранжеви отблясъци върху безлюдния тротоар.

Мучи смутено се изкашля.

— Не ми се сърдиш, нали?

Изведнъж фаровете на Кристин се запалиха и го обляха с ярка светлина. Колата се стрелна към него, гумите изсвириха и оставиха черни следи по асфалта. Нахвърли се върху младежа с такава сила, че задницата й приклекна, също като на куче, което се готви за скок — куче, или вълчица.

Кристин се качи с външните колела на тротоара и стремглаво се понесе към Мучи. Шасито й стържеше по асфалта и от него хвърчаха искри.

Момчето изкрещя и се опита да отскочи встрани. Колата леко удари с калника си левия му глезен и откъсна парче месо. По крака му потече нещо топло и напълни обувката му. Колкото и да е абсурдно, но топлината на собствената му кръв го накара да осъзнае колко студена е нощта.

Отхвърча към магазина за фотоматериали и за малко не счупи витрината. На косъм оставаше да влети през стъклото и да се озове сред куп разпилени фотоапарати.

Внезапно дочу форсирането на двигателя и страховитото стържене на шасито по асфалта. Задъхан, погледна през рамо. В този момент Кристин мина по край него и Мучи видя… видя…

Зад волана не седеше никой.

Обзет от паника, той забрави ранения си крак и си плю на петите. Затича се към магистралата, но погледът му попадна на тясна алея между някакъв магазин и ателие за химическо чистене. Каза си, че е прекалено тясна за Кристин, само ако успее да се добере до нея…

Дребните монети лудешки дрънчаха в джобовете на панталоните и на войнишкото му яке. Спринтираше така, че коленете почти достигаха брадичката му. Подкованите му обувки трещахя по паважа, сянката му го преследваше.

Двигателят на Кристин изрева, затихна, сетне нададе вой. Гумите изскърцаха и Кристин се нахвърли върху Мучи Уелч, пресичайки магистралата под прав ъгъл. Момчето изкрещя, но викът му беше заглушен от неистовия вой на колелата, наподобяващ вопъл на обезумяла от гняв, жадна за мъст жена.

Сянката му вече не го преследваше, а тичаше пред него и се удължаваше. Мучи погледна във витрината на ателието и забеляза приближаването на колата, чиито фарове проблясваха като огромни жълти очи.

В последния момент той се опита да отскочи вляво, но Кристин направи същото, сякаш прочела последната му отчаяна мисъл. Набра скорост, безпогрешно връхлетя върху него и прекърши гръбнака му, тежките обувки изхвръкнаха от краката му. Запрати го в тухлената стена на магазина и той отново за малко не се вряза във витрината.

Ударът беше толкова силен, че тялото му отскочи обратно на улицата, като остави кърваво петно върху тухлите като върху попивателна. На другата сутрин ужасяващата снимка на окървавената стена щеше да се появи на първа страница на либъртивилския „Джърнъл Стандарт“.

Кристин потегли на заден ход, внезапно спря и леко поднесе, сетне с рев отново се втурна напред. Мучи лежеше на земята с пречупен гръбнак и напразно се мъчеше да стане — крайниците му отказваха да се подчинят, постепенно губеше съзнание.