Стивън Кинг - Кристин

— Здрасти, татко. Извинявай, но трябва да побързам, ако искам да хвана…

Майкъл откъсна поглед от купчинката заскрежени кафеникави листа, които беше успял да събере. Залязващото слънце освети лицето му и за миг то изглеждаше обляно в кръв. Изплашен, Арни неволно отстъпи назад. Баща му изглеждаше измъчен и изтощен.

— Арнолд, къде беше снощи? — попита Майкъл.

— Какво…? — Момчето зяпна, сетне бавно затвори устата си. — Тук си бях. Нали знаеш, че бях тук, татко?

— През цялата нощ?

— Разбира се. Легнах си в десет, бях направо смазан. Защо питаш?

— Днес ми се обадиха от полицията. Във връзка с момчето, прегазено снощи близо до магистралата.

— Да, Мучи Уелч — спокойно промълви Арни и невъзмутимо изгледа баща си с хлътналите си очи, под които имаше тъмни сенки. Ако преди малко бе стреснат от вида на баща си, Майкъл бе не по-малко шокиран от лицето на сина си — на слабата светлина очните му кухини изглеждаха празни, като на череп.

— Да, фамилията беше Уелч.

— Предполагам, че пак ще позвънят. Сигурно мама знае, че може би той е бил един от бандитите, които съсипаха Кристин?

— Във всеки случай аз не съм й го съобщавал.

— Аз също. Дано не го разбере.

— Рано или късно ще го научи — промълви Майкъл. — Абсолютно съм сигурен. Може би не си го забелязал, но майка ти е безкрайно интелигентна жена. Както и да е, няма да го чуе от мен.

Арни кимна и невесело се усмихна.

— „Къде беше снощи“? Доверието ти е трогателно, татко.

Майкъл се изчерви, но не сведе очи.

— Навярно ако не се беше така отчуждил през последните няколко месеца, щеше да разбереш защо ти задавам този въпрос.

— По дяволите! Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш! Няма смисъл да започваме отначало. Непрекъснато повтаряме едно и също. Животът ти се проваля, а ти се правиш, че не разбираш какво ти говоря!

Арни презрително се изсмя и усетил омразата му Майкъл като че още повече се прегърби.

— Мама се интересуваше дали вземам наркотици. Може би и ти искаш да провериш? — Арни се престори, че вдига ръкава на канадката си. — Искаш ли да видиш дали има следи от спринцовка?

— Не е необходимо — прекъсна го баща му. — Достатъчно ми е онова, което знам. За тебе проклетата кола е повече от наркотик.

Арни понечи да си тръгне, но баща му го хвана за рамото.

— Пусни ме веднага!

Майкъл свали ръката си от рамото му и тихо продума:

— Разбери едно — сигурен съм, че не си убил никого, както съм сигурен, че не можеш да ходиш по вода. Но полицаите ще те разпитват. Не искам да се изненадвам от внезапната им поява, защото изненадата ти може да се изтълкува като чувство за вина.

— Но защо се вдига толкова много шум само защото някой пян шофьор е прегазил онзи лайнар Уелч?

— Работата не е толкова проста — отвърна Майкъл. — Успях да науча само това от онзи Джънкинс, който ми телефонира. Човекът, убил Уелч, върнал на заден ход, преминал през тялото му, сетне отново…

— Престани! — извика Арни. Изглеждаше болен и изплашен. Майкъл се почувства както Денис в Деня на благодарността. Помисли си, че когато Арни е уморен и нещастен, отново се превръща в момчето, което познаваха — става по-достъпен.

— Било извършено… с невероятна жестокост — продължи Майкъл. — Така ми каза Джънкинс. Разбираш ли, изобщо не приличало на нещастен случай, а на убийство.

— Убийство? — объркано произнесе момчето. — Не, никога не съм…

— Какво? — стреснато възкликна Майкъл и го сграбчи за канадката. — Какво каза?

Арни го погледна — лицето му отново бе станало невъзмутимо.

— Никога не съм предполагал, че е убийство — ето какво исках да кажа.

Майкъл продължи:

— Просто исках да знаеш. Полицаите ще търсят най-незначителния мотив за убийство. Знаят какво се случи с колата ти и за участието на Уелч, или поне за подозренията ти, че той е бил сред бандитите. Ето защо предполагам, че Джънкинс ще поиска да разговаря с теб.

— Нямам какво да крия.

— Разбира се. Е, побързай — ще изпуснеш автобуса.

— Прав си, трябва да тръгвам — каза Арни, но остана неподвижен още миг, загледан в баща си.

Кой знае защо, Майкъл си спомни деветия му рожден ден. Двамата с Арни бяха отишли в зоологическата градина във Фили Плейнс. Обядваха на една поляна и завършиха деня на миниатюрното игрище в залата на „Бейсин Драйв“, която беше изгоряла през хиляда деветстотин седемдесет и пета. Реджина не беше с тях, защото беше болна от бронхит. Баща и син се забавляваха отлично. За Майкъл това бе най-хубавия рожден ден на сина му — символ на безгрижното детство на всички американчета. Не бяха правили нищо особено, но завинаги щяха да запомнят този ден — Майкъл и синът му, когото бе обичал и продължаваше да обича.