Стивън Кинг - Кристин

„О, Арни, я признай как контузи гърба си?“ — злобничкият вътрешен глас задаваше въпрос, на който той се страхуваше да отговори.

Беше казал на всички, че се е контузил във Фили Плейнс, когато качвал някаква таратайка на камиона-платформа. Действително колата беше започнала да му се изплъзва и я беше бутнал с всички сили, но все пак това не бе причината за болките в гърба му.

В нощта, след като двамата с Лий откриха смазаната Кристин в паркинга на летището, клюмнала върху разрязаните си гуми… Същата нощ я закараха в гаража на Дарнъл и настрои радиото в канцеларията на станцията, която предаваше стари мелодии. Защо не, Уил вече му се доверяваше. Нали прекарваше контрабандните му цигари до щата Ню Йорк и оръжието чак до Бърлингтон? Веднъж дори занесе в Уилинг някакви увити в кафява хартия пакети. Предаде ги на младеж със стар „Дожд Челънджър“ и в замяна взе друг, малко по-голям пакет, също така дискретно опакован. Предполагаше, че му дават пари за пратката кокаин, но се страхуваше да научи истината.

По време на тези „командировки“ караше колата на Уил — „Империал“, модел ’66, черен като нощта. Автомобилът се движеше безшумно и багажникът му имаше двойно дъно. Дарнъл му бе казал, че няма да има проблеми, стига да не превишава позволената скорост. Най-важното бе, че сега имаше ключа за гаража и можеше да идва след като всички си бяха отишли. Както бе направил през онази нощ. Беше настроил радиото на WDIL и беше… беше…

Беше контузил гръбнака си.

Но какво бе правил?

От подсъзнанието му изплува отдавна чута фраза: „Имах проблем с гърбината…“

Действително ли искаше да научи? Не. Понякога колата го отвращаваше, струваше му се, че ще е по-добре да… да я закара на автомобилното гробище. Не че щеше да го направи, но от време на време (както снощи, например, когато се събуди, плувнал в пот от кошмарния си сън) чувстваше, че ако се отърве от Кристин, ще бъде… по-щастлив.

Внезапно радиото изпращя, сякаш изсъска котка.

— Не се безпокой — прошепна Арни. Бавно, с нагласа прокара длан по таблото. Да, понякога Кристин го плашеше. Навярно баща му бе прав донякъде — колата беше променила живота му. Но не можеше да я зареже — все едно да се самоубие.

Пращенето престана. „Марвълетс“ пееха „Моля, господин пощальон“.

Внезапно някой изрече:

— Арнълд Кънингам?

Момчето подскочи и изгаси радиото, сетне се обърна. Нисък, елегантен човек надничаше през прозореца на Кристин. Очите му бяха тъмнокафяви, а лицето — зачервено, навярно от студа.

— Да?

— Казвам се Рудолф Джънкинс, детектив от щатската полиция — изрече мъжът и му подаде ръка през отворения прозорец.

За миг Арни се втренчи в нея и си помисли, че баща му се оказа прав. Сетне пусна най-чаровната си усмивка, стисна здраво ръката на полицая и възкликна:

— Не стреляйте! Ще хвърля оръжието си.

Джънкинс също се усмихна, но очите му продължаваха внимателно да разглеждат колата, което не се понрави на Арни. Изобщо не му се понрави.

— Брей! От местните полицаи разбрах, че бандитите направо са смазали таратайката ти, но изобщо не й личи.

Момчето сви рамене и излезе от колата. Обикновено в петък вечер в гаража нямаше много клиенти. Уил почти не се мяркаше. Днес също отсъстваше. В отсрещната клетка някакъв тип на име Габс поставяше нов шумозаглушител на раздрънкания си „Велиънт“, от дъното на гаража се разнасяше бръмченето на пневматичната отвертка — непознат поставяше вериги на колата си. С изключение на тях двамата, Арни и полицаят, бяха сами.

— Не беше толкова страшно, колкото изглеждаше — промълви Арни.

Подозираше, че този елегантен човечец е много умен. Машинално, сякаш за подкрепа сложи ръка върху покрива на Кристин и моментално се почувства по-добре. Уверен бе, че ще се справи с полицая, колкото и да бе хитър. Пък нямаше за какво да се притеснява.

— Повредите бяха минимални.

— Така ли? Разбрах, че са надупчили купето с остър инструмент — промълви Джънкинс и внимателно огледа Кристин. — Да пукна, ако виждам някаква следа. Навярно си истински гений, Арни. Май че трябва да те наема за постоянно, като знам как кара жена ми.

Усмихна се обезоръжаващо, но очите му продължаваха да проучват колата. От време на време се отклоняваха към лицето на Арни, сетне отново се съсредоточаваха върху Кристин. Момчето започна да се притеснява и заяви:

— Вярно, че съм добър, но все пак не съм Господ. Ако се вгледате внимателно, ще видите грундираните места. — Посочи една-две незабележими вдлъбнатини върху купето и продължи: