Стивън Кинг - Кристин

— Добре съм, мамо — промълви той.

— Изобщо не изглеждаш добре. Дори не си докоснал вечерята си.

— По-късно ще хапна нещо.

— Боли ли те гърбът? Нали не се пресилваш в гаража?

— Не — излъга той. Всъщност болките ужасно го измъчваха. Не се бе чувствал толкова зле от деня, когато се контузи във Фили Плейнс („О, нима се случи тогава? — прошепна разумът му. — Сигурен ли си?“). Опитал се бе да махне медицинския колан, но болката беше убийствена. Само след няколко минути го бе нахлузил отново и го беше стегнал по-плътно от преди. Сега се чувстваше малко по-добре и знаеше причината — отиваше при Кристин. Разтревожена, майка му безмълвно се втренчи в него. За пръв път в живота си не знаеше как да постъпи: Арни вече не й се подчиняваше. Осъзнаването на неприятната мисъл будеше в нея безкрайно отчаяние, което понякога я завладяваше и я изпълваше с вледеняващ ужас. Тя изпадаше в дълбока депресия и оплакваше изгубените си илюзии. За какво се бе борила досега? За да се влюби синът й едновременно в някаква скапана кола и в момиче? За да разбере, колко я мрази той, когато погледне в сивите му очи? Сигурна бе, че момичето не е криво за промяната в Арни — за всичко беше виновна колата. Сънят й се наруши и за пръв път от спонтанния й аборт преди двайсет години реши да се обърне към доктор Маския. Може би ще й предпише таблетки против стреса, депресията и постоянното безсъние. Докато бодърстваше през дългите нощи, тя размишляваше за Арни и за грешките, които вече не можеше да поправи. Учудваше се как с напредването на годините човек губи власт и става безсилен. Понякога й се струваше, че старостта наднича от огледалото на тоалетката й като ръка на труп, щръкнала от разровен гроб.

— Ще се прибереш ли по-рано? — попита тя, с пълното съзнание, че прави последни усилия да възвърне изгубените си позиции. Негодуваше, но вече не можеше да промени нищо.

— Да, непременно — отвърна момчето, но думите му прозвучаха неубедително.

— Арни, предпочитам да си останеш вкъщи. Действително не изглеждаш добре.

— Ще се оправя — отвърна той. — И то бързо. Уил ме помоли утре да закарам някакви авточасти до Джеймсбърг.

— Няма да пътуваш, ако си болен — прекъсна го майка му. — До Джеймсбърг са почти двеста километра.

— Не се безпокой.

Арни я целуна по бузата и тя си каза, че безразличното докосване на устните му напомня целувките, които си разменят случайно срещнали се познати.

Когато синът й отвори кухненската врата и понечи да излезе, Реджина попита:

— Познаваш ли момчето, което снощи е било прегазено край магистралата?

Арни се обърна, лицето му беше непроницаемо.

— Какво?

— Във вестника пише, че момчето се прибирало от Питсбърг…

— О, да… онзи, когото блъснала кола и избягала…

— Точно така.

— Първата година в гимназията сливаха класовете ни по някои предмети — каза Арни. — Всъщност не го познавам добре, мамо.

— Радвам се. Реджина кимна доволно.

— Във вестника пише още, че в кръвта му намерили следи от наркотици. Нали никога не си се съблазнявал от тях, Арни?

При вида на бледото й, напрегнато лице момчето се усмихна и промълви:

— Не, мамо.

— Обещай ми, ако болките ти станат нетърпими да се обърнеш към доктор Маския и да не купуваш каквото й да било от разни долнопробни търговци на наркотици.

— Да — покорно отговори той и излезе.

След първия сняг в края на ноември валя още няколко пъти, след което внезапното затопляне стопи снежната покривка, но не напълно. Тя само се отдръпна под сенките на живия плет, под голите дървета и под навеса на гаража. Въпреки снега, или може би заради него, поляната пред къщата изглеждаше странно зелена. Когато излезе навън, Арни видя как баща му събира с гребло мокрите листа.

Махна му с ръка и понечи безмълвно да го отмине, но Майкъл го повика. Момчето с нежелание се подчини. Не искаше да изпусне автобуса.

Баща му също изглеждаше състарен покрай бурите, разразили се по повод на Кристин, въпреки че безсъмнено имаше и други причини. В края на лятото беше подал молба за декан на историческия факултет в Хорликс, но получи недвусмислен отказ. А по време на редовния годишен медицински преглед през октомври лекарят беше констатирал начална фаза на флебит — заболяване, което за малко щеше да причини смъртта на Никсън, типична старческа болест. Докато късната есен постепенно премина в студена зима, характерна за западна Пенсилвания, Майкъл Кънингам изглеждаше по-мрачен от всякога. Арни забързано изрече: