Стивън Кинг - Кристин

Тя направи завой, поднесе и отново се насочи към него.

— Не! — изкрещя Бъди. Страхотна болка проряза гърдите му. — Не! Не! Н…

Инстинктивно отскочи и този път Кристин мина по-близо, закачи обувката му и кракът му моментално изтръпна. Бъди лудешки запълзя на лакти и колене. Кръвта от устата му се смесваше със сополите от носа му. Едно от счупените ребра беше проболо белия му дроб. Кръв се стичаше и от дълбоката рана на мястото на ухото му. Дишаше с мъка, на пресекулки.

Кристин спря за миг.

От ауспуха й излизаше синкав дим, моторът й мъркаше като котарак, предното й стъкло бе непрозрачно. От горящото камаро изригваха мазни пламъци, раздухвани от пронизващия вятър. Боби Стантън се гушеше на задната седалка, главата му беше наклонена на една страна, обгорените му устни бяха разтегнати в мъртвешка гримаса.

„Играе си с мен — помисли си Бъди. — Играе си с мен като котка с мишка“.

— Моля те, недей — дрезгаво произнесе той.

Фаровете на Кристин блестяха ослепително и под светлината им кръвта, която се стичаше по лицето му и от устата му, изглеждаше черна.

— Моля те… — продължи Бъди. — Ще му се извиня, ще му падна на колене, щом искаш… само недей, не…

Моторът изрева. Кристин се нахвърли върху него като животно от отдавна отминал епоха. Бъди изкрещя и отново се отдръпна, но този път калникът улучи пищяла му, счупи други му крак и го отхвърли към насипа. Той се стовари върху снега като чувал с картофи.

Кристин зави и отново се отправи към него, но Репертън бе видял някаква възможност за спасение.

Закатери се по насипа, като забиваше в снега премръзналите си, безчувствени пръсти. Помагаше си и с крака, без да обръща внимание на страхотната болка от счупванията. Дъхът му излизаше със силно свистене, подобно на писък. Сетне той се заизкачва по-бързо, дочул приближаването на Кристин. Усещаше я зад себе си, сякаш бе страшен тигър човекоядец.

Разнесе се скриптене на метал и Репертън изкрещя от болка, когато калникът на Кристин притисна единия му крак в снега. Той панически го издърпа, без да забележи, че е останал без обувка.

Разплакан, издавайки нечленоразделни звуци, Бъди най-сетне успя да се изкатери на върха на насипа. Опита се да запази равновесие, лудешки размаха ръце и за малко щеше да се изтърколи обратно.

Събра смелост и се обърна към Кристин. Плимутът беше направил завой и отново се носеше към него, обгърнат от облаци сняг. Заби се в насипа на трийсетина сантиметра от мястото, където стоеше Бъди, като го накара да се олюлее. Изпод краката му се изтърколиха буци сняг. От удара капакът на Кристин се смачка още повече, но Репертън не пострада. Тя отново даде на заден ход, снегът се разхвърча около нея. Моторът ревеше, сякаш от гняв.

Бъди нададе победоносен вик и й показа среден пръст.

— На ти! На ти! На ти!

От устата му хвърчаха кръв и слюнка. Дишаше на пресекулки и всеки път, когато си поемеше дъх, усещаше все по-силна и парализираща болка в лявата си страна.

Кристин изрева, стрелна се напред и отново се заби в насипа.

Този път голяма огромна буца сняг, разхлабена от първия удар се изтърколи надолу, зарина зейналата муцуна на Кристин и замалко не повлече Бъди след себе си. Той успя да се спаси само защото окървавените му ръце бяха забити в снега като куки. Болките в краката му вече бяха нетърпими, той се преобърна на едната си страна, докато се давеше за въздух като риба на сухо.

Кристин се готвеше за нов удар.

— Разкарай се! — извика Репертън. — Разкарай се, мръсна курво!

Тя отново връхлетя върху насипа и този път падналият сняг я зарина почти до предното стъкло. Чистачките се включиха и започнаха да го свалят.

Кристин отново даде на заден ход. Бъди знаеше, че само един удар е достатъчен, за да го свали върху капака й, заедно с падащите буци сняг. Отпусна се назад и се претърколи от другата страна на насипа, непрекъснато крещеше от болката в счупените си ребра. Най-сетне се приземи по гръб сред неутъпкания сняг в подножието на насипа. Очите му се взряха в черното, обсипано със студени звезди небе. Зъбите му неконтролируемо затракаха, тръпки разтърсиха тялото му.

Кристин беше спряла, чуваше тихото бръмчене на мотора й — тя чакаше.

Бъди вдигна очи към насипа, който се извисяваше на фона на зимното тъмно небе. Отблясъците от горящото камаро започваха да помръкват. Напразно се питаше колко време е минало от катастрофата. Питаше се още дали някой ще види пожара и ще му се притече на помощ, но и този въпрос оставаше без отговор.