Стивън Кинг - Кристин

Тази вечер хлапакът не беше тук. Заедно с целия шахматен клуб на либъртивилската гимназия беше заминал за три дни за Филаделфия, където се провеждаше Есенният турнир на Северните щати. Кънингам говореше с насмешка за участието си в турнира. Коренно се бе променил и вече не беше пъпчивото, изплашено момче, с което Репертън непрекъснато се заяждаше, момчето, което Уил моментално (и погрешно) бе преценил като лигльо и вечен неудачник.

Първо, Арни бе станал безкрайно циничен.

Вчера следобед, докато пушеха пури в канцеларията на Дарнъл (момчето се бе пристрастило към пурите и дебелакът се съмняваше, че родителите му знаят за това), Кънингам бе заявил, че е пропуснал толкова сбирки на шах-клуба, че според правилата би трябвало да е изключен. Но председателят се правел, че не забелязва, защото Арни му бил необходим за предстоящия турнир.

— Вярно е, че съм пропуснал повечето сбирки, но играя по-добре от когото и да било и лайнарът го знае… — Арни потръпна, направи гримаса и се улови за кръста.

— Непременно трябва да отидеш на лекар — посъветва го Дарнъл.

Момчето му намигна и сякаш внезапно се състари, вече не приличаше на осемнайсетгодишен младеж.

— Не ми трябва доктор, а едно хубаво чукане — по-добро е от екстензията.

— Значи ще заминеш за Филаделфия?

Уил беше разочарован, въпреки че на Кънингам се полагаше отпуска. Все пак това означаваше, че ще се наложи през следващите нощи Джими Сайкс да ръководи операциите, а бедният Джими беше пълен олигофрен.

— Разбира се. Нямам намерение да се откажа от турнира, където със сигурност ще бъда победител — отвърна Арни, сетне забеляза киселото лице на Дарнъл и се ухили:

— Не се притеснявай, приятел. Наближава Коледа и редовните ни клиенти купуват играчки за децата, вместо свещи и карбуратори. Отлично знаеш, че до януари няма да имаме никаква работа.

Така си беше, но Дарнъл се вбеси от мисълта, че сополанкото дръзва да му го напомни. Намръщено се обърна към него:

— Искаш ли да заминеш за Олбъни, след като се прибереш?

Арни го изгледа и попита:

— Кога?

— В края на седмицата.

— В събота?

— Да.

— Каква е сделката?

— Ще отидеш с колата ми до Олбъни, това е всичко. Хенри Бък иска да предаде четиринайсет „чисти“ коли. Поточно той твърди, че са чисти. Ще ти дам непопълнен чек, а ти хубаво ще ги огледаш. Ако са наред, ще ги вземеш, в противен случай ще кажеш на Хенри да си го начука.

— Каква стока ще закарам в Олбъни?

Дарнъл втренчено го изгледа и процеди:

— Май започваш да се шубелисваш, Кънингам?

— Не.

Арни смачка в пепелника недопушената си пура и замислено погледна дебелака.

— Просто ми се струва, че всеки път рисковете стават все по-големи. Кокаин ли ще карам?

— Ще помоля Джими да замине — рязко каза Дарнъл.

— Просто ми кажи каква е стоката?

— Двеста картона „Уинстън“.

— Съгласен съм.

— Сигурен ли си? Много набързо се реши.

Арни усмихнато отвърна:

— Ще се разнообразя след шахматния турнир.

Уил паркира крайслера си в най-близката до канцеларията му клетка с надпис: „Мистър Дарнъл. Паркирането пред клетката забранено!“

С мъка се измъкна иззад волана, затръшна вратата и спря, докато се мъчеше да си поеме дъх. Тази вечер задухът му беше непоносим. Шишкото си каза, че няма да си легне, независимо от съветите на смотания лекар.

Съгледа Джими Сайкс, който апатично размахваше голямата метла с дълга дръжка. Джими беше дълъг като върлина двайсет и петгодишен младеж, но тъй като беше умствено изостанал, изглеждаше поне с осем години по-млад. Напоследък бе започнал да носи косата си на зализан алаброс, според модата на петдесетте, подражавайки на Кънингам, когото Джими направо обожаваше. В гаража цареше тишина, нарушавана единствено от свистенето на метлата върху просмукания с машинно масло циментов под. Наоколо нямаше жива душа.

— Голяма клиентела имаме тази вечер, а Джими? — хрипливо произнесе Уил.

Джими се огледа наоколо.

— Ами, мистър Дарнъл, никой не се е мяркал, откакто мистър Хач взе колата си, а това беше преди половина час…

— Просто се пошегувах — промърмори Уил и отново съжали, че Кънингам го няма. Невъзможно бе да разговаря със слабоумния Джими, освен за съвсем елементарни неща. Все пак може би щеше да го покани на чаша кафе, смесено с малко „Курвоазие“. Така ще бъдат трима — той, Джими и задухът му. Или ако задухът бе довел и брат си — четирима. — Какво ще кажеш за едно…

Гласът му пресекна, когато забеляза, че клетката на Кристин е празна. Колата я нямаше.