Стивън Кинг - Кристин

— Арни ли се е върнал? — попита той.

— Арни? — Джими Сайкс тъпо примигна.

— Да, Арни, Арни Кънингам — нетърпеливо повтори Уил. — Колко души с това име познаваш? Колата му я няма.

Джими погледна към празната клетка и се намръщи:

— Вярно бе.

Дарнъл се ухили.

— Великият шахматист май е бил изритан от големия турнир, а?

— Тъй ли? — измънка Джими. — Ей, лоша работа, нали?

Уил потисна желанието си да сграбчи малоумния и здравата да го разтърси. Не бива да се ядосва — това само ще затрудни дишането му и ще го принуди да използва гнусната помпичка. Вместо това попита:

— Е, какво ти каза, Джими? Какво ти каза, когато дойде?

Докато произнасяше тези думи, внезапно разбра, че Арни изобщо не е идвал.

Джими най-сетне разбра какво го питат и възкликна:

— А, не видях него, а само Кристин, когато излезе през вратата. Майчице, страхотна е, нали? Поправи я като на магия!

— Да, като на магия — повтори Уил. Думата „магия“ често му идваше наум, докато гледаше Кристин. Внезапно се отказа да предложи на Джими кафе и коняк. Без да откъсва очи от празната клетка № 20, той промърмори:

— Можеш да си вървиш, Джими.

— О, мистър Дарнъл, нали казахте, че днес ще работя само шест часа, значи трябва да остана до десет.

— Освобождавам те още сега.

Мътните очи на Джими се оживиха при тази нечувана щедрост.

— Наистина?

— Да, да. Свърши си работата и тръгвай, разбра ли?

— Аха — отвърна младежът и си помисли, че през петте, или шестте години, откакто работеше за Уил (не си спомняше точно от колко време е в гаража, въпреки че майка му водеше сметка), никога не бе виждал стареца обзет от коледно настроение. Също като във филма за тримата призраци. Той въодушевено извика: — Супер си, шефе!

Уил потръпна и с накуцване се отправи към канцеларията си. Включи електрическата кафеварка и седна зад бюрото си. През остъклената стена видя как Джими прибра метлата, загаси флуоресцентното осветление и облече тежкото си палто.

Шишкото се облегна назад и се замисли.

Убеден бе, че през всичките тези години е оцелял благодарение на ума си, защото винаги изпреварваше събитията. Никога не се бе отличавал с физическа красота. От малък беше пълен и с разклатено здраве. Като дете боледува от скарлатина, последвана от лека форма на детски паралич — оттогава дясната му ръка не беше съвсем наред. В юношеската възраст непрекъснато му излизаха циреи, а когато навърши четирийсет и три, лекарят откри под мишницата му някакъв тумор, който за щастие се оказа доброкачествен. Въпреки това след операцията Уил прекара на легло цялото лято и на гърба му се появиха рани от залежаването. Година по-късно замалко не умря от двойна пневмония. А сега го измъчваше диабет и задух. Но разумът му винаги е бил наред и му помагаше да предвижда всичко.

Ето защо тази вечер се замисли за Арни. Навярно онова, което му бе харесало в Кънингам, бе приликата му с юношата Уил Дарнъл. Арни не беше болнав, но лицето му беше покрито с пъпки, никой не го обичаше и бе единак — черти, характерни за Дарнъл на младини.

Освен това Кънингам беше умен.

Дарнъл се притесняваше единствено от колата му. От тази странна кола.

— Лека нощ, мистър Дарнъл! — извика Джими.

Поколеба се и плахо добави:

— Честита Коледа!

Уил му махна с ръка и младежът си отиде. Шишкото с мъка се надигна от стола си, извади бутилката коняк от шкафа и я сложи до кафеварката. Сетне отново седна и се залови да си припомни събитията по хронологичен ред.

Август: Кънингам докарва някакъв напълно скапан плимут, модел ’58 и го паркира в двайсета клетка. Колата изглежда позната на Дарнъл и то с основание — оказва се, че това е плимутът на Роли Льобей. Арни няма представа (пък и не бива да знае), че едно време Роли Льобей също работеше за Дарнъл и често пътуваше до Олбъни, Бърлингтън или до Портсмут… Но през онези отдавна отминали дни Уил притежаваше кадилак, модел ’54. Различни коли, но с еднакви багажници с двойни дъна, където криеха цигарите, наркотиците, алкохола и оръжието, По онова време никой, с изключение на джазовите музиканти от Ню Йорк не беше чувал за кокаина.

Краят на август: Репертън и Кънингам се сбиват и Дарнъл изгонва Бъди — писнало му е от този хвалипръцко, който непрекъснато налита на бой. Поведението му отблъсква клиентите, а докато кара „стоката“, често го глобяват за превишена скорост. Достатъчно е някое любопитно ченге да претърси багажника и всички ще попаднат в затвора. Не че Уил се бои да отиде в пандиза — не и в Либъртивил — но ще е лошо за бизнеса. Имаше време, когато не му пукаше за хорското мнение, но сега беше различно.