Стивън Кинг - Кристин

Дочу гласа на Джими Сайкс: „Като на магия“, след това този на Джънкинс: „Убеден съм, че лъже, но не знам защо“.

Отвори чекмеджето на бюрото си, което притисна огромния му търбух и извади бележника си. Разлисти го и откри записано с разкривения му почерк: „Кънингам. Шахматен турнир. «Шератън» — Филаделфия. 11 — 13 декември.“

Позвъни на „Справки“, взе номера на хотела и го набра. Сърцето му се разтупка, докато чакаше от рецепцията да вдигнат слушалката.

Като на магия…

— Ало? Хотел „Шератън“, Филаделфия.

— Здравейте — каза Уил. — Струва ми се, че във вашия хотел се провежда шахматен тур…

— Да, сър, на Северните щати — прекъсна го чиновникът. По гласа му личеше, че е много млад.

— Обаждам се от Либъртивил, Пенсилвания. При вас е отседнал ученик от местната гимназия, участник в турнира — казва се Арни Кънингам. Бих искал да говоря с него, ако е там.

— Един момент, сър. Сега ще проверя.

В слушалката се дочу изщракване.

Уил се облегна назад във въртящия се стол и зачака. Стори му се, че изминаха часове, въпреки че стрелката на секундарника обиколи само веднъж циферблата на стенния часовник. Каза си: „Положително не е в хотела. Ако е там, ще си изям…“

— Ало? — Гласът бе младежки, някак си войнствен и едновременно предпазлив, но безсъмнено принадлежеше на Кънингам. Уил безкрайно се изненада, но беше прекалено опитен, за да се издаде.

— Здрасти, Кънингам. Обажда се Дарнъл.

— Уил, ти ли си?

— Да.

— Какво има? Защо се обаждаш?

— За да разбера как върви турнира, момче.

— Вчера спечелих, а днес завърших наравно. Играх скапано — просто не можах да се съсредоточа. Какво има?

Да, безсъмнено беше гласът на Кънингам. Уил, за когото обаждането без предварително измислено обяснение бе равнозначно да излезе гол на улицата, побърза на каже:

— Имаш ли писалка, момче?

— Да.

— Тогава си запиши: на „Норт Броуд Стрийт“ има магазин за авточасти. Можеш ли да отидеш дотам и да провериш какви гуми предлагат?

— Регенерирани ли?

— Не, нови.

— Добре, ще отида. Утре съм свободен от дванайсет до три следобед.

— Чудесно. Потърси Рой Мъстингера и му кажи, че аз те изпращам.

— Кажи ми името по букви.

Уил му го продиктува, сетне момчето попита:

— Това ли е всичко?

— Да… Надявам се да изгубиш всички партии.

— Има да чакаш — отвърна Арни и се засмя. Уил се сбогува и затвори телефона.

Безсъмнено Кънингам се намираше във Филаделфия, на петстотин километра от Либъртивил.

Кому би дал резервните ключове от колата?

На приятелчето си Гилдър.

Точно така! Само че Гилдър беше в болницата.

На гаджето си.

Но Арни бе споменал, че момичето няма шофьорска книжка.

На някой друг.

Само че нямаше на кого. Кънингам беше близък единствено с Уил и въпреки това никога не му бе предложил резервните ключове.

Като магия…

По дяволите!

Уил се намести в стола си и извади нова пура. Когато я запали и постави грижливо отрязания й край в пепелника, той замислено се загледа в дима, който се виеше към тавана. Не му хрумна никакво обяснение. Кънингам беше във Филаделфия — заминал бе с училищния автобус, но колата му я нямаше. Джими Сайкс я беше видял да излиза от гаража, но не беше забелязал кой я кара. Уил се питаше какво означава всичко това.

Постепенно мисълта му се отклони. Спомни си за последната си година в гимназията, когато му бяха поверили главната роля в пиесата, поставена от абитуриентите. Играеше мисионера, тласнат към самоубийство от проститутката Сади Томпсън, чиято душа се опитваше да спаси. 7 7 Става дума за драматизация по разказа „Дъжд“ от Съмърсет Моъм. — Б. пр.

Изпълнението му пожъна огромен успех. Това бе единственият му звезден миг в гимназията, тъй като не беше спортист, нито добър ученик. Всъщност това бе най-прекрасното събитие от младостта му. Израснал бе в потискаща обстановка: баща му беше пияница, майка му — отрудена женица, а брат му — хаймана, загинал на фронта по време на Втората световна война.

Уил си спомни за единственото си гадже — невзрачна блондинка на име Уанда Хоскинс, чието бледо лице беше обсипано с безброй лунички, увеличаващи броя си от августовското слънце. Сигурно щеше да се ожени за нея, защото Уанда бе едно от четирите момичета, които Уил беше чукал (без да се броят проститутките). Тя беше и единствената му любов, но той се питаше дали изобщо има такова чувство — подобно на свръхестествените явления, за които бе чувал, но не бе виждал, можеше само да се съмнява в съществуването на любовта, без да го отрича. Но бащата на Уанда служеше в армията и когато момичето навърши петнайсет, година преди да влезе във възрастта, когато децата престават да се подчиняват на родителите си, преместиха баща й в Уичита и това бе краят.