Стивън Кинг - Кристин

Може би най-тревожна беше реакцията на председателя на клуба, мистър Слоусън, който дори не се опита да го разубеди. Заеквайки, Арни му заяви, че напоследък няма никакво време и му се налага да се откаже от всякакви развлечения. Мистър Слоусън кимна и отговори: „Добре, Арни. Но ако размислиш, не забравяй, че сме тук, в стая № 30.“ После го изгледа с безцветните си очи, които изглеждаха големи като яйца зад дебелите стъкла на очилата му. На Арни му се стори, че в тях се чете… укор.

Хич не му пука. Важното бе, че учителят дори не се бе опитал да го разубеди. Поне трябваше да опита, защото Арни бе най-добрият шахматист в либъртивилската гимназия и Слоусън го знаеше. Ако го бе помолил, Арни може би щеше да промени решението си. В действителност разполагаше с малко повече време, откакто Кристин беше… беше…

Какво?

… отново ремонтирана. Ако мистър Слоусън бе казал „Хей, Арни, не бързай, дай да помислим, ти действително си ни необходим…“, ако мистър Слоусън беше казал нещо подобно, Арни може би щеше да промени решението си. Но глупавият дъртак бе изрекъл само: „Ако размислиш, ние сме тук, в стая 30“ и бе надрънкал още куп глупости. Шибаният му лайнар — и той беше като всички останали. Не по вина на Арни либъртивилският шахматен клуб не се класира на полуфиналите — самият той беше спечелил четири партии и положително щеше да победи на финала, ако му бяха дали възможност. Виновни бяха онези лайнари Бари Колсън и Майк Хикс, които загубиха и двамата бяха шахматисти толкова, колкото Казабланка беше името на някаква безалкохолна напитка…

Арни извади парче дъвка, махна обвивката й и я смачка на топче, сетне го запрати право в торбата за смет, окачена под пепелника на Кристин. „Право в задника на малката курва“ — промърмори той и се ухили. Усмивката му беше невесела и някак си жестока. Очите му неспокойно се стрелкаха встрани, сякаш очакваше да се сблъска със свят, пълен с откачени шофьори, тъпи пешеходци и общо взето населен с идиоти.

Безцелно кръстосваше с колата из Либъртивил, обзет от мрачните си мисли, които му действаха странно успокояващо. Радиото непрекъснато свиреше, този път отдавна забравени инструментални мелодии: „Бунтовникът“, „Страхотен уикенд“, „Телевизионна звезда“ и „Ръмжене“ на великия Линк Рай. Гърбът го понаболяваше, но поносимо. За миг снегът се усили и го обгърна бяла пелена. Той включи фаровете, но след миг снегът престана, облаците се разсеяха и през тях надникна студеното зимно слънце.

Арни продължи да обикаля.

Внезапно се изтръгна от размислите си — точно когато му бе хрумнало, че Репертън напълно си го е заслужил, и с огромно учудване осъзна, че минава шест, а наоколо е паднал мрак. От лявата му страна проблеснаха зелените звездички върху неоновата реклама над пицарията на Джино. Спря колата и излезе навън. Понечи да прекоси улицата, но си спомни, че е забравил ключовете на таблото.

Отвори вратата и се наведе да ги вземе. Изведнъж го лъхна отвратителната воня, за която говореше Лий и която той се бе престорил, че не усеща.

Но сега тя изпълваше вътрешността на Кристин, сякаш се бе появила след излизането му — смрад на развалено месо, която накара очите му да се насълзят, а гърлото му да се свие. Сграбчи ключовете и разтреперан се изправи, сетне ужасено се втренчи в Кристин.

„Арни, усетих миризма. Отвратителна воня на гнило… сигурно знаеш какво имам предвид…“

„Не, нямам представа. Навярно си въобразяваш“.

Но в такъв случай и той си въобразяваше. Арни рязко се извърна и хукна към пицарията, сякаш го преследваше самият дявол.

Поръча си пица, въпреки че изобщо не беше гладен, смени няколко монети за телефона и влезе в кабинката до джубокса, от който се разнасяше някакво непознато модерно парче.

Първо позвъни вкъщи. Обади се баща му — гласът му бе странно безжизнен. Никога досега Арни не го беше чувал да говори така и безпокойството му нарасна. Гласът на Майкъл звучеше също като този на мистър Слоусън. Стори му се, че сънува кошмар. Край остъклената будка бавно се носеха непознати хора, подобно на отвързани балони, върху които някой бе нарисувал с флумастер човешки лица.

„Лайнари! — помисли си без всякаква връзка той. — Шайка скапани лайнари!“. Сетне неуверено поде:

— Ало, татко… Виж, хм… като че загубих представа за времето. Извинявай.

— Няма значение — монотонно изрече Майкъл и Арни почувства как тревогата му прерасна в страх. — От гаража ли се обаждаш?

— Не, от пицарията на Джино. Татко, какво ти е? Гласът ти звучи особено.