Стивън Кинг - Кристин

Той осъзна едновременно две неща: от устата му застрашително бликаше кръв и тялото му се бе вдървило от студ. Положително ще премръзне до смърт, ако не го открият навреме.

Изтръпнал от страх, той успя да седне. Питаше се дали да изпълзи обратно до върха на насипа и да наблюдава колата — страхуваше се повече, когато не виждаше. Вдигна очи нагоре и дъхът му замря.

На върха на насипа стоеше някакъв човек. Само че изобщо не беше човек, а труп, разлагащ се труп в зелени панталони. Нямаше риза, но горната част на изгнилото му тяло беше обвита с медицински корсет, покрит със сивкави петна от плесен. Костите прозираха през кожата на лицето му.

— Така ти се пада, лайнар такъв — прошепна осветеното от звездите привидение.

В този миг Бъди изгуби и последната си капчица самообладание и истерично закрещя. Очите му се изцъклиха, всяко косъмче от дългата му коса настръхна и обгради като чудат шлем изцапаното му от сажди лице. Кръв се лееше от устата му и се просмукваше в яката на канадката му. Забил длани в снега, той направи опит да се отдръпне, когато съществото се приближи към него. Господи, то нямаше очи — бяха изядени от гърчещите се червеи. От него се носеше воня, отвратителна воня, миризма на гнили домати, миризмата на смъртта…

Трупът на Роланд Д. Льобей протегна разложените си ръце към Бъди Репертън и се ухили.

Бъди започна да вие. Внезапно се вцепени, устните му се свиха под формата на буквата „О“ и се издуха, сякаш искаше да целуне ужасяващото създание, което пъплеше към него. Ръцете му се вкопчиха в разкъсаната канадка над сърцето, най-сетне прободено от счупено ребро. Политна назад, краката му заораха в снега… последният му дъх излетя през отворената му уста като през ауспух.

Съществото върху насипа потрепна и изчезна, без да остави следи.

От другата страна моторът на Кристин победоносно изрева, звукът разтърси мрачните, покрити със сняг склонове й отекна сред тях.

В далечината край езерото, на шестнайсетина километра по права линия, някакъв младеж, излязъл на разходка със ски в зимната нощ дочу звука и замръзна на място, поставил ръце на щеките и наклонил глава.

Внезапно целият настръхна, побиха го тръпки. Знаеше, че това е само някаква кола от другата страна на езерото — в зимните нощи звуците се носеха надалеч, и все пак първата му мисъл беше, че някакво праисторическо животно се е пробудило и е проследило жертвата си: огромен вълк, или може би тигър.

Звукът не се повтори и скиорът продължи пътя си.

В нощта, когато Бъди Репертън и приятелите му бяха нападнати от Кристин в парка „Скуонтик Хилс“ Уил Дарнъл остана до късно в гаража. През този ден задухът го измъчваше особено много. Когато бе в подобно състояние той се страхуваше да си легне, въпреки че по принцип спеше като заклан.

Лекарят го успокояваше, че едва ли има вероятност да се задуши в съня си, но с напредването на възрастта, задухът все по-здраво сграбчваше белите му дробове и караше шишкото да се страхува. Не му помагаше и осъзнаването, че този страх е съвсем неоснователен. Въпреки че не беше стъпвал в черква от дванайсетгодишна възраст — цели четирийсет и девет години, Уил Дарнъл беше безкрайно заинтересуван от обстоятелствата, свързани със смъртта на папа Йоан Павел I, починал преди повече от два месеца. Папата умрял в леглото си, където го открили на сутринта, вероятно вече вкочанен. Думите „вероятно вкочанен“ не даваха покой на Дарнъл.

Беше пристигнал в гаража в девет и половина вечерта, зад волана на своя крайслер „Империал“, модел ’66 — колата му харесваше и не възнамеряваше да я сменя до края на живота си. Някъде по същото време Бъди Репертън за пръв път забеляза преследващата го кола.

Уил притежаваше повече от два милиона долара, но парите вече не му доставяха удоволствие (ако изобщо някога им се бе наслаждавал), дори му се струваха някак си нереални. Реален бе единствено задухът му, който го измъчваше толкова, че Дарнъл се радваше на всичко, което би могло да отвлече вниманието му от болестта.

Проблемът с Арни Кънингам временно му помогна да забрави задуха си — навярно затова бе позволил на хлапака да остане в гаража, въпреки че инстинктът му подсказваше да го изгони, защото по необяснима причина присъствието му вещаеше опасност. Уил беше сигурен, че нещо странно става с Кънингам и с неговия плимут, нещо много, много странно.