Стивън Кинг - Кристин

Но като по чудо камарото успя да се задържи на четирите си колела.

— За Бога, Бъди, карай по-бавно! — изстена Ричи.

Репертън се приведе над кормилото и се ухили, кръвясалите му очи като че щяха да изскочат от орбитите, той стискаше бутилката вино между коленете си. Изрева:

— На ти! На ти, убиец такъв! Ей сега ще се преобърнеш!

След миг преследващите го фарове отново се появиха, този път бяха още по-близо. Усмивката на Бъди помръкна. За пръв път усети, че го побиват тръпки, обзе го страх, ужасяващ страх.

Боби наблюдаваше през задното стъкло как преследващата ги кола взима завоя и извика на приятелите си:

— Дори не поднесе! Но това е невъзможно! Направо…

— Бъди, кой е това? — попита Ричи и понечи да го хване за лакътя. Репертън отхвърли ръката му с такава сила, че тя се удари в прозореца и изсъска:

— Да не си посмял да ме докоснеш!

Шосето се простираше пред него, но вместо с асфалт, сега бе покрито с предателски сняг; камарото летеше по заледената му повърхност със сто и петдесет километра в час. Над високия почти човешки бой насип се виждаха единствено покривът му и оранжевата топка за пинг-понг, забучена върху антената.

— Да не си ме пипнал, Ричи! — повторно извика Репертън. — Особено когато карам с такава скорост!

— Това е… — поде Ричи, но гласът му пресекна. Бъди го стрелна с поглед и при вида на страха, изпълнил кръвясалите очи на приятеля му, Ричи изпита ужас, който го задушаваше, сякаш наляха горещо олио в гърлото му.

— И на мен така ми се струва — извика Репертън. Намираха се на общинска територия, наоколо нямаше никакви къщи, от двете страни на шосето се издигаха единствено снежни насипи и дървета с преплетени клони.

— Ще ни блъсне! — извика Боби с писклив като на старица глас. Бутилките лудешки подрънкваха в кашона между краката му. — Ще ни блъсне!

Преследващата ги кола се движеше на сантиметри от задната броня на камарото; фаровете й осветяваха вътрешността на купето така, че спокойно можеше да се чете вестник. След миг тя се приближи още повече, разнесе се трясък.

Камарото поднесе, а автомобилът зад него намали скорост. Бъди имаше чувството, че колата му се носи във въздуха — разбра, че има опасност камарото да се завърти като пумпал, да се блъсне в насипа и да се преобърне.

Горещи като сълзи капчици пот се стичаха в очите му.

Като по чудо камарото успя да се задържи на пътя. Почувствал, че го е овладял, Бъди натисна газта докрай. Ако Кънингам кара онази таратайка (струваше му се, че е виждал нещо подобно в кошмарите, които не можеше да си спомни), сега ще му даде добър урок.

Двигателят зави, стрелката на тахометъра отново достигна пределната граница. Спидометърът показваше повече от сто и шейсет километра в час — снежните насипи се стрелката покрай тях в призрачно мълчание. Пътят се втурна насреща му като филм, превъртян на бързи обороти.

— Мили Боже! — бърбореше Боби. — Мили Боже, не позволявай да се убият, по дяволите…

„Но той не беше с нас, когато унищожихме колата на Пицоликия — помисли си Бъди. — Ама че късмет извади пустият му тъпанар!“

Всъщност не съжаляваше Боби, но ако това чувство изобщо му беше познато, то би било отправено към бедния първокурсник. Ричи Трелони седеше изправен като свещ, очите му изпълваха цялото му пребледняло лице. За разлика от Боби, той знаеше какво ги очаква.

Преследващата ги кола се приближи още повече, фаровете й изпълниха огледалцето за обратно виждане.

„Невъзможно е да ни настигне!“ — мислено изкрещя Репертън. Но колата зад тях действително ги догонваше и на Бъди му се стори, че прилича на хищник, готов да се нахвърли върху жертвата си. Разумът му трескаво се мяташе като плъх в капан и напразно търсеше изход. Отдавна бяха отминали пролуката в левия снежен насип, която бележеше началото на страничния път. Вече нямаше време, нито възможност за избор.

Дочу се трясък и камарото отново поднесе, но този път се движеше с огромна скорост. „Няма надежда, приятел“ — примирено си помисли Бъди. Пусна волана, с две ръце сграбчи предпазният си колан и за пръв път в живота си го закопча около кръста си.

В този миг Боби Стантън отново изкрещя:

— Вратата! О, Бъди, вратата-а-аа!

Камарото бе изкачило последното хълмче. От другата страна шосето се разклоняваше във вход и изход за парка. По средата стоеше будка върху бетонна площадка — през лятото в нея седеше касиерка и взимаше по един долар, от всяка влизаща в парка кола.

Сега будката беше окъпана в призрачна светлина от фаровете на двете коли, които се носеха с шеметна скорост към нея. Камарото бе силно наклонено вдясно.