Стивън Кинг - Кристин

Единствено Бъди Репертън изпитваше разочарование. Ето защо приятелите му Ричи Трелони и Боби Стантън, настанил се на задната седалка на колата му, предпочетоха да се престорят на сломени от загубата на баскетболния отбор.

Бъди видимо се бе състарил през месеците, последвали изключването му от гимназията. Вече не приличаше на Клинт Истууд, а на пропил се млад актьор. През последните седмици Бъди непрекъснато се наливаше с алкохол. Често сънуваше толкова ужасни кошмари, че предпочиташе веднага да ги забрави. Събуждаше се разтреперан и облян от пот, с усещането, че на косъм се е изплъзнал от ужасна смърт. Алкохолът прогонваше кошмарите, направо им прерязваше краката, както обичаше да се изразява Бъди. Майната им! Беше измислил разрешение — ще работи нощна смяна и ще спи през деня.

Той свали прозореца на очуканото си камаро, откъдето нахлу леден въздух, и изхвърли празната бутилка. Посегна през рамо и подвикна:

— Дай пиячка, мосю!

— Веднага, Бъди — почтително изрече Боби Стантън и пъхна в ръката му нова бутилка долнопробно вино. След мача Бъди бе купил цяла каса „Тексаски шофьор“ — според думите му, количество, достатъчно да парализира цялата египетска флота.

Репертън отвори бутилката, като за миг задържа волана с лакът, сетне изгълта на едни дъх половината от съдържанието й. Подаде я на Ричи и шумно се оригна. Фаровете на камарото осветяваха шосе № 46, което водеше към североизточната част на щата. От двете му страни се разстилаха засипани заснежени поля, светлинките на населените места проблясваха като звездите, обсипали тъмното зимно небе.

Бъди вече беше полупиян. Решил бе да отидат до „Скуонтик Хилс“. Междувременно можеше да му хрумне друга идея, но по принцип паркът беше място, където човек можеше да се напие на спокойствие. Ричи се обърна и подаде бутилката на Боби, който отпи голяма глътна, въпреки че ненавиждаше вкуса на виното. Каза си, че като се понапие, изобщо няма да го забелязва. Навярно на следващата сутрин ще го измъчва махмурлук и ще му се гади, но дотогава имаше много време. Чувстваше се поласкан и възбуден задето го бяха взели със себе си; беше първокурсник и едновременно се страхуваше и благоговееше пред Бъди Репертън, ползващ се с репутацията на „лошо момче“.

— Шибани клоуни — мрачно процеди Бъди. — Банда шибани циркаджии! И това ако е баскетбол…

— Всички са олигофрени — подкрепи го Ричи. — С изключение на Баронг. Трийсет и четири точки — хич не е лошо!

— Мразя този черньо — заяви Репертън и заплашително изгледа Ричи с помътнелите си от алкохола очи. — Да не би да харесваш тази маймуна?

— Ами! — побърза да отговори Ричи.

— Правилно! Ще го науча аз как се играе баскетбол!

— Какво предпочиташ да чуеш първо — добрата, или лошата новина? — внезапно се обади Боби, който се изтягаше на задната седалка.

— Първо лошата — отвърна Бъди. След третата бутилка вино не чувстваше, нищо, освен разочарование и гняв. За момента бе забравил, че е изключен; вълнуваше се единствено от факта, че отборът на гимназията, съставено от шибани олигофрени, беше излъгал очакванията му. Повтори с надебелял от алкохола език:

— Винаги предпочитам да чуя първо лошата новина.

Камарото се движеше със сто километра в час по асфалтираното шосе, наподобяващо драсната с черна боя черта върху бял под. Когато наближиха „Скуонтик Хилс“ теренът стана по-стръмен.

— Лошата новина е, че милион марсианци току-що са се приземили в Ню Йорк — започна Боби. — А сега чуй хубавата.

— Няма хубави новини — мрачно изрече Бъди. Ричи се питаше дали да каже на хлапето, че не бива да закача Репертън, когато е в подобно настроение — шегите дори го озлобяват, трябва да го оставиш на мира, докато му мине.

Бъди непрекъснато бе потиснат откакто някакъв психопат прегази на магистралата Мучи Уелч — очилаткото, дето просеше по улиците.

— Добрата новина е, че се хранят с негри и пикаят бензин — продължи Боби и избухна в смях. Хили се дълго, преди да осъзнае, че другите момчета дори не се усмихват. Моментално млъкна, вдигна поглед и видя кръвясалите очи на Бъди, полускрити от къдравата му брада, да го наблюдават в огледалцето за обратно виждане. При вида на тези неприятни, малки като на пор очички го обзе страх; изведнъж осъзна, че изобщо не е трябвало да си отваря устата.

На около пет километра зад тях проблеснаха фарове — бяха толкова далеч, че изглеждаха като жълтеникави точици в мрака.

— И според теб това е смешно? — злобно попита Бъди. — Седнал си да ми разказваш някакъв шибан расистки виц и се хилиш като побъркан! Знаеш ли, че си само един скапан лицемер.