Стивън Кинг - Кристин

Въздъхна с облекчение, защото най-сетне му беше казала всичко, което я измъчваше.

Внезапно забеляза, че първоначалната му изненада се е превърнала в ярост, в силната и безкомпромисна ярост, която напоследък бе характерна за него. Арни се вбесяваше от най-маловажни подробности: когато някоя жена пресича на жълто, или полицай задържа излишно движението. Но едва сега Лий осъзна, че неприсъщата за благия му характер ярост неизменно е свързана с колата. С Кристин.

— Продай я, ако изпитваш някакви чувства към мен — гневно повтори той. — Знаеш ли на кого ми напомняш?

— Не.

— На майка ми!

— Съжалявам, но това е истината.

Твърдо бе решена да не се поддава на предизвикателството му. Нямаше намерение да се оправдава или просто да се прибере вкъщи. Можеше да го направи само ако бе безразлична към него, но беше точно обратното. Все още вярваше в първоначалното си впечатление от Арни — убедена бе, че плахото и стеснително момче е много умно и добродушно (а може би и страстен любовник). Колата бе виновна за промяната в него — все едно да гледаш как човек със силна воля постепенно се поддава на влиянието на опасен наркотик.

Смутен и едновременно разгневен, Арни прокара пръсти през посипаната си със сняг коса, и промълви:

— Разбирам антнпатията ти към Кристин, още повече, че одеве за малко щеше да се задушиш в нея. Но нима не съзнаваш, че за всичко е виновен хамбургерът? Може би си се опитала да проговориш с пълна уста и със същия успех можеш да обвиниш Роналд Макдоналд. От време на време хората се задавят от храна, това е всичко. Понякога дори умират — слава Богу, с теб не се случи. Но нямаш право да обвиняваш колата ми.

Обясненията му бяха напълно логични, но в очите му проблясваше лукаво пламъче. Навярно не лъжеше съзнателно но положително се стараеше да изопачи истината.

— Арни — обърна се тя към него — уморена съм до смърт, гръдният ми кош е смазан, главата ме боли. Струва ми се, че не ще имам сили да повторя онова, което искам да ти кажа. Ще ме изслушаш ли?

— Хабиш си думите, ако се опитваш да ме убедиш да продам Кристин — сопна се той и лицето му отново доби инатливо изражение. — Лудост е да я обвиняваш за случилото се…

— Да, знам, че е лудост, но те моля да ме изслушаш.

— Добре.

Тя дълбоко си пое дъх, без да обръща внимание на болката в гърдите си. Хвърли поглед към Кристин, от ауспуха на която бълваше дим, и изтръпна. Габаритите й напомниха очи, жълтеникавите очи на рис.

— Когато се задавих… индикаторите на таблото се промениха. Бях… сигурна съм, че приличаха на очи.

Арни рязко се изсмя, сякаш излая. В къщата някой повдигна завесата, погледна през прозореца, сетне завесата отново се спусна.

— Ако не беше онзи стопаджия, сигурно щях да умра, Арни. Щях да умра. — Тя го погледна в очите и си помисли: „Господи, дай ми смелост да му го кажа!“ Сетне продължи:

— Веднъж спомена, че три години си работил в стола на гимназията. Виждала съм плаката, на който е показано как се прилага методът на Хаймлих, ти също си го виждал и то многократно. Защо не се опита да го приложиш върху мен? Готвеше се да ме удариш по гърба, въпреки че това изобщо не действа. Докато живеехме в Масачузетс също съм работила в ресторант и първото, което те учат, преди да ти покажат метода на Хаймлих, е че задавилият се не бива да се удря но гърба.

— Какво искаш да кажеш? — задъхано прошепна той. Лий не му отговори, а продължи да го наблюдава втренчено. Само за миг той се осмели да срещне погледа й, сетне побърза да извърне очи, в които се четеше гняв и смущение.

— Лий, разбери, че е човешко да забравя. Права си, трябваше да го използвам. Но щом си изкарала курса, сигурно знаеш, че би могла да го направиш сама — ето така — той сплете пръсти и притисна палец към диафрагмата си. — Още едно доказателство, че в паниката си човек забравя…

— Прав си. Но ми се струва, че когато си в колата, ти забравяш всичко останало, Арни, променяш се напълно!

Момчето поклати глава и я прекъсна:

— Необходимо ти е време, за да размислиш върху случилото се. Трябва ти…

— Точно това не искам! — ожесточено извика тя и сама не повярва на тона си. — Никога през живота си не съм се сблъсквала със свръхестественото, дори не съм вярвала в него, но сега се питам какво става и какво ще се случи с теб. Повярвай ми, индикаторите се превърнаха в очи… а после, се разнесе онази противна миризма на гнило.

Момчето се сепна и Лий възкликна:

— Сигурна съм, че знаеш за какво говоря.