Стивън Кинг - Кристин

— Лий… Какво ти е… по дяволите! Тя се задушава! Господи, тя!…

Все така забавено протегна ръце към нея, сетне ги отдръпна, скован от паника…

(О, за Бога, помогни ми, направи нещо, умирам, задавих се от обикновен хамбургер, Арни защо не ми помогнеш?)

Знаеше защо Арни се отдръпна — защото Кристин му забраняваше да й помогне, защото Кристин искаше да се отърве от нея, както се отърваваше от съперницата си. Забеляза, че индикаторите на таблото действително са очи, огромни, кръгли очи, които невъзмутимо я наблюдаваха, докато се задушаваше… Тя ги виждаше през пелена от черни точици, които се уголемяваха и…

(майко мила, умирам, и тя ме наблюдава, тя е жива. жива, О, Господи, Кристин е жива)

Арни отново протегна ръце към нея. Момичето се мяташе на седалката, гърдите му конвулсивно се повдигаха, ноктите му се впиваха в гърлото. Очите му бяха изцъклени, устните му започваха да посиняват. Арни безпомощно я удряше но гърба и крещеше нещо. Сграбчи я за раменете, очевидно с намерението да я измъкне от колата, сетне потръпна, изправи се и несъзнателно се хвана за кръста.

Лий продължаваше да се гърчи и да се мята. Струваше й се, че парчето хляб в гърлото й се нажежава и започва да пулсира. Отново се опита да го изхвърли, но силите постепенно я напускаха. Бучката не се помръдна. Воят на вятъра започна да заглъхва, пред очите й притъмня, сега не чувстваше толкова остро липсата на въздух. Навярно умираше, но и това не й се видя страшно. Нищо не беше страшно, освен зеленикавите очи, които се взираха в нея от таблото на колата. Вече не бяха невъзмутими, а победоносно проблясваха и в тях се четеше безкрайна омраза.

(Господи, прости ми задето съгреших и те наскърбих сега се раз…)

Арни се пресегна и отвори нейната врата. Момичето се изтъркаля навън сред режещия студ. Чистият въздух за миг я съживи, накара я за сетен път да си поеме въздух, но буцата в гърлото й отказваше да се помръдне.

Някъде отдалеч дочу гласа на Арни, гръмлив като на разгневен Зевс:

— Какво правиш? Веднага я пусни?

Обгърнаха я нечии силни ръце. Леденият вятър смразяваше лицето й, снегът я заслепяваше.

(О, Господи, чуй мене, грешницата, разкайвам се от сърце задето… Ох! Какво правиш, ще ми смачкаш ребрата, какво правиш)

Внезапно някой я хвана здраво, сплетени ръце я притиснаха точно в слънчевия сплит. Изневиделица се появи някакъв палец, също като на стомаджията, но вместо да се вдигне във въздуха, той се заби болезнено в гръдната й кост. Същевременно ръцете я стиснаха още по-здраво. Стори й се, че е попаднала

(О-ох-ох ще счупиш ребрата ми)

в прегръдката на гигантска мечка. Диафрагмата й се повдигна и от устата й като снаряд изхвръкна нещо и падна в снега: полусдъвкано парче хляб и месо.

— Пусни я! — изкрещя Арни.

Подхлъзвайки се заобиколи колата и се хвърли към стомаджията, който държеше отпуснатото тяло на Лий, прилично на кукла в естествена големина.

— Пусни я, ще я убиеш!

Лий задиша на пресекулки. Струваше й се, че гърлото и дробовете й горят с всяка глътка студен, прекрасен въздух. Смътно съзнаваше, че плаче.

Силните ръце, които я държаха в мечешка прегръдка, се отпуснаха.

— Добре ли си, момиче? Добре…

В този миг Арни се нахвърли върху младежа. Последният се обърна към него, вятърът развяваше дългата му черна коса. Арни го удари но главата. Стопаджията политна назад, подхлъзна се и падна по гръб сред току-що навалелия сняг, фин сух като пудра захар.

Арни отново налетя към него с вдигнати юмруци.

Лий конвулсивно си пое дъх — Господи, колко я боляха гърдите, все едно, че я пробождаха с нож — и извика:

— Какво правиш, Арни? Престани!

Той замаяно се обърна към нея.

— Какво? Какво каза, Лий?

— Той спаси живота ми! Защо го удряш?

Говореше с огромно усилие, черните точици отново затанцуваха пред очите й. Можеше да се облегне на колата, но не искаше да я доближи, нито да я докосне. Индикаторите на таблото… нещо се бе случило с индикаторите на таблото! Нещо

(очи, превърнаха се в очи)

за което не искаше да си спомня.

Олюлявайки се, тя се добра до стълба на уличната лампа и се улови за него като пияна — задъхана, с наведена глава. Нечия ръка плахо я прегърна през кръста.

— Лий, скъпа… добре ли си?

Тя с усилие извърна глава и видя изплашеното, смутено лице на Арни.

Стопаджията бавно се приближи към тях, докато бършеше окървавената си уста с ръкава на якето си.

— Много ви благодаря — все още задъхана, прошепна Лий. Болката в гърдите й беше понамаляла, леденият вятър действаше като балсам на пламналото й лице. — Сигурно… сигурно щях да умра, ако не бяхте…