Стивън Кинг - Кристин

Гласът й затихна — все още се чувстваше прекалено слаба. Пред очите й отново причерня, звуците около нея бяха приглушени, като че ушите й бяха натъпкани с памук. Наведе глава и зачака пристъпът да премине.

— Това е методът на Хаймлих — обясни младежът. — Изучава се задължително, когато постъпваш на работа в закусвалня, особено в училищата. Упражнявахме се върху гумена кукла — наричат я Дейзи Мей. Правиш го, но не знаеш дали ще подейства… при човек.

От време на време гласът му ставаше писклив, като на момче в пубертета. Личеше, че е объркан и не знае как да реагира — дали да се смее, или да плаче. Дори сред падналия мрак и пелената от сняг Лий забеляза колко бледо е лиието му. Стопаджията продължи:

— Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да го използвам, но признавам, че е много ефикасен. Видяхте ли как изхвръкна шибаното парче месо? — Той избърса устата си и смаяно загледа окървавената си длан.

— Съжалявам, че те ударих — промълви Арни с треперещ глас. — Бях… просто бях…

— Няма нищо, приятел, знам как си се чувствал — той тупна момчето по рамото. — Не ти се сърдя. Хей, момиче, добре ли си?

— Да — отвърна Лий. Вече дишаше равномерно, сърцето й се бе поуспокоило. Само краката й все още се огъваха, сякаш бяха от каучук. Внезапно си помисли: „Господи, за малко щях да умра! Ако не бяхме качили този човек… , което за малко не направихме…“

Имала е късмет, че е останала жива. Кой знае защо, баналната фраза я накара да се разплаче още по-силно. Когато Арни я поведе обратно към колата, тя безропотно се подчини, сложила глава на рамото му.

— Е, аз си тръгвам — колебливо изрече стопаджията.

— Почакайте! — извика Лий. — Спасихте живота ми, а дори не знам името ви.

— Бари Готфрид, на вашите услуги — той отново шеговито свали въображаемата си шапка.

— Казвам се Лий Кабът, а това е Арни Кънингам. Безкрайно съм ви признателна.

— Аз също — неискрено произнесе Арни с все още треперещ глас. Помогна на Лий да се настани в колата и внезапно тя отново усети миризмата — този път вонята я обгърна. Миризмата на гнило и на разложение беше някак си заплашителна. Лий се скова от страх и си помисли: „Това е миризмата на нейната ярост…“

Зави й се свят. Тя се наведе през прозореца и повърна.

— Добре ли си? — попита я Арни за стотен път.

Лий облекчено си каза, че скоро ще се разделят — чувстваше се безкрайно уморена. Гърдите и слепоочията й пулсираха с тъпа болка.

— Вече съм добре.

— Много се радвам. — Той нерешително пристъпваше от крак на крак, сякаш жадуваше да си тръгне, но се страхуваше да не покаже липса на загриженост към нея. Стояха пред дома на семейство Кабът. От прозорците се лееше светлина и очертаваше жълтеникави правоъгълници върху все още неутъпкания сняг. Кристин стоеше до тротоара, двигателят й работеше на празни обороти, габаритите й проблясваха в мрака.

— Изплаши ме до смърт, когато припадна — рече Арни.

— Не припаднах, само за няколко секунди ми се зави свят.

— И все пак здравата се изплаших. Знаеш, че много те обичам…

Тя печално го изгледа.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, Лий. И ти добре го знаеш.

Тя дълбоко си пое дъх. Чувстваше се безкрайно уморена, но трябваше да каже онова, което мислеше и то сега. На следващия ден случилото се навярно щеше да й изглежда напълно абсурдно, нещо повече — чиста лудост. Миризма, която се появява и изчезва като „вонята на плесен“ в готическите романи на ужаса? Индикатори, които се превръщат в очи? И най-вече нелепото предчувствие, че колата се бе опитала да я убие?

На следващия ден навярно ще забрави, че замалко щеше да умре, дори ще бъде убедена, че не се е случило нищо особено. Беше сигурна, че онова, което бе видяла е самата истина, Арни също го знаеше. Сега бе моментът да поговори откровено с него.

— Да, вярвам, че ме обичаш — произнесе тя и втренчено го изгледа. — Но повече никога няма да се кача в тази кола. Продай я, ако действително изпитваш някакви чувства към мен.

Арни я изгледа изненадано и смаяно, все едно, че му бе зашлевила шамар.

— Какво… за какво говориш, Лий?

Момичето се запита дали гузното му изражение се дължи на смайването му или на чувството му да вина.

— Много добре ме разбра. Не вярвам да се разделиш с колата, дори да искаш, едва ли би могъл — но ако желаеш да отидем някъде заедно, ще пътуваме с автобуса, или на автостоп. Или със самолет. Но никога вече няма да се кача в колата ти — в нея се чувствам като в капан.