Стивън Кинг - Кристин

— Хубав автомобил, човече! Направо страхотен!

— Благодаря.

— Сам ли го реставрира?

— Да.

Лий озадачено изгледа Арни. Предишното му добро настроение се беше сменило с нетипична за него грубост. От радиото се разнесе гласът на Ричи Валънс и неговата „Ла Бамба“. Стопаджията поклати глава и се засмя.

— Първо Биг Бопър, после Ричи Валънс — явно тази вечер програмата е посветена на мъртъвците — добрата стара WDIL.

— Какво искате да кажете? — попита Лий. Арни рязко изгаси радиото и обясни:

— И двамата загинали в самолетна катастрофа заедно с Бъди Холи.

— О, не знаех — прошепна момичето.

Навярно непознатият също усети промяната в настроението на Арни, защото млъкна и замислено се сви на задната седалка. Навън снегът заваля по-силно, развихряше се първата за сезона буря.

Най-сетне през снежната пелена проблясна ярката неонова реклама на „Макдоналдс“.

— Да взема ли сандвичи, Арни? — попита Лий. Откакто бяха качили непознатия, той отвръщаше с нечленоразделно ръмжене на опитите й да го заговори. Когато спря колата, най-сетне благоволи да й отвърне:

— Аз ще отида. Какво искаш?

— Хамбургер и пържени картофи — отвърна Лий. Докато пътуваха насам възнамеряваше да си поръча специалния огромен сандвич „Биг Мак“, шейк, дори сладкиш, но внезапно апетитът й беше изчезнал. Забеляза, че под светлината от витрините на закусвалнята лицето на Арни изглежда жълтеникаво и болнаво. Той се обърна към пътника на задната седалка:

— Искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Старците ме чакат за вечеря. Не искам да разочаровам мама — всеки път, когато се прибирам вкъщи, устройва истински бан…

Затръшването на вратата заглуши последните му думи. Арни изскочи навън и тръгна към закусвалнята през току-що навалелия сняг.

— Винаги ли е толкова дружелюбен? — попита стопаджията. — Или понякога се мръщи?

— Много е симпатичен — сряза го Лий и внезапно се изплаши. Арни бе изгасил мотора и беше взел ключовете със себе си, като я остави сама с непознатия. Тя предпазливо надниква в огледалцето за обратно виждане и изведнъж младежът с дългата, разрешена от вятъра черна коса, с наболата брада и с тъмни очи й заприлича на Чарли Мансън 6 6 Чарлз Мансън — психопат, убил през 1967 г. Шарън Тейт, филмова звезда и бременната съпруга на прочутия филмов режисьор Роман Полански. — Б.пр. .

— Къде учите? — попита го тя. Усети, че нервно впива пръсти в панталоните си и с усилие на волята се овладя.

— В Питсбърг — отговори младежът и отново млъкна. Очите им се срещнаха в огледалото и Лий побърза да погледне надолу, към боровинковочервените си панталони. Беше ги обула, защото веднъж Арни каза, че ги харесва — бяха много тесни, по-тесни дори от джинсите й. Внезапно съжали, че е с тях, по-добре да беше облякла нещо не толкова предизвикателно — например чувал. Опита се да се усмихне: откъде й беше хрумнала тази глупост — да си облече чувал, ха-ха-ха, ама че майтап! — но не успя. Факт бе, че Арни я беше оставил сама с непознатия (може би за наказание задето бе предложила да го качат) и тя се страхуваше.

— Лоши флуиди — внезапно се обади стопаджията и думите му я накараха да подскочи. През витрината виждаше Арни, който беше шести на опашката и нямаше скоро да се върне. Представи си как непознатият изведнъж я сграбчва за гърлото с облечените си с ръкавици ръце. Разбира се, тя ще натисне клаксона… но дали той ще изсвири? Кой знае защо, Лий се съмняваше. Помисли си, че може да го натисне деветдесет и девет пъти и той не ще й изневери, но на стотния път, когато стопаджията започне да я души, клаксонът няма да изсвири. Защото…, защото Кристин не я обичаше. Нещо повече, беше сигурна, че я ненавижда. Беше толкова просто. Абсурдно, но просто.

— М-м-оля?

Тя отново извърна очи към огледалото и с безкрайно облекчение установи, че младежът изобщо не гледа към нея, а изучава колата. Той прекара пръст по седалките, сетне докосна облицовката на тавана и повтори:

— Лоши флуиди. Не знам защо, но от тази кола ме побиват тръпки.

— Така ли? — попита Лий, надявайки се, че гласът й ще прозвучи нормално.

— Да. Когато бях малък, веднъж заседнах в асансьора. Оттогава получавам пристъп на клаустофобия… Никога не ми се бе случвало в кола, но сега го преживях и ми се струва по-неприятно от всякога. Устата ми е така пресъхнала, че можеш да запалиш клечка кибрит от езика ми. — Той смутено се засмя, сетне заяви:

— Ако не беше толкова късно, щях да сляза и да продължа пеша. Не че искам да обидя колата ви — побърза да добави той. Лий надникна в огледалцето и забеляза, че младежът изобщо не прилича на дух. Очевидно не лъжеше за клаустофобията си и вече не приличаше на Чарли Мансън. Тя се питаше как е могла да се заблуди… после сама си отговори: причината бе в колата.