Стивън Кинг - Кристин

През целия път се бе чувствала отлично, но сега отново я бяха обзели познатите й тревоги и неприязън. Съзнателно се опитваше да си внуши, че за това е виновен стопаджията, защото… Защото е възможно да се страхуваш и да изпитваш неприязън към непознат, но е чиста лудост да се боиш от кола — неодушевена конструкция от стомана, стъкло, пластмаса и никел. Реакцията й не беше странна, а направо смахната.

— Подушвате ли нещо? — рязко попита младежът.

— Какво?

— Някаква воня.

— Не — отвърна Лий и усети, че пръстите й се впиват в пуловера и несъзнателно го раздърпват. Сърцето й биеше лудешки. — Навряно е свързано с чувството ви на клаустрофобия.

— Може би сте права.

Но Лий лъжеше — в действителност усещаше вонята. Примесена с приятната миризма на кожена тапицерия, отнякъде лъхаше на развалени яйца. Просто полъх, който отказваше да изчезне.

— Имате ли нещо против да отворя прозореца?

— Както искате — отвърна Лий и с усилие овладя гласа си. Изведнъж си спомни снимката на Мучи Уелч във вчерашния вестник, навярно взета от годишника на гимназията. Надписът отдолу гласеше: „Питър Уелч, жертва на фатална катастрофа. Полицията се съмнява, че става дума за убийство.“

Стопаджията свали леко прозореца, леденият въздух нахлу в колата и прогони неприятната миризма. Междувременно Арни се бе добрал до касата в закусвалнята и даваше поръчката си. Когато го погледна, Лий изпита такава странна смесица от любов и страх, че чак й се повдигна. Напоследък често съжаляваше, че не е предпочела Денис, който изглеждаше толкова нормален и благоразумен…

Помъчи се да отблъсне предателската мисъл.

— Кажете ми, ако ви е студено — с извинителен тон произнесе стопаджията, сетне добави с въздишка:

— Знам, че ви се виждам странен. Понякога ми се струва, че не трябваше да се отказвам от наркотиците.

Лий се усмихна.

Арни излезе от закусвалнята с голям плик в ръка. С подхлъзване се добра до колата, седна зад волана и изръмжа:

— Защо е толкова студено тук?

— Съжалявам, приятел — обади се младежът и затвори прозореца.

Лий напрегнато очакваше вонята отново да изпълни колата, но усети само миризмата на кожените тапицерии и лекия аромат на одеколона на Арни.

— Заповядай, Лий — Арни й подаде хамбургера, пържените картофи и малка бутилка кока кола. За себе си беше взел специалитета „Биг Мак.“

— Още веднъж благодаря задето ме качи, приятел — обади се стопаджията. — Ако искаш, можеш да ме оставиш до военния мемориал.

— Дадено — рязко отвърна Арни и потегли. Снегът заваля още по-силно, вятърът виеше. За пръв път Кристин поднесе по широката улица, която беше почти празна. След петнайсет минути щяха да си бъдат у дома.

Когато вонята изчезна, Лий изненанадано установи, че апетитът й се е възвърнал. Изяде на един дъх половината хамбургер, отпи от колата си и потисна уригването си. Вляво се появи паметникът на героите от войната. Арни леко натисна спирачките, за да не поднесе Кристин, сетне се обърна към младежа:

— Приятно прекарване на почивните дни.

Лий забеляза, че гласът му отново звучи нормално и развеселено си помисли, че навярно е бил нервен от глад.

— Пожелавам същото и на двама ви — отвърна стопаджията. — Весела Коледа.

— На вас също! — извика Лий и отхапа от хамбургера си. Задъвка, преглътна… и усети как залъкът застава на гърлото й. Изведнъж почувства, че не може да диша.

Младежът излизаше от колата. Стори й се, че вратата се отваря прекалено шумно, изщракването на ключалката прозвуча като затръшването на тежък брониран сейф, воят на вятъра наподобяваше сирената на фабрика.

(знам че е глупаво, но Арни, не мога да дишам)

Опита се да му извика, че се задушава, но от гърлото й се изтръгна само хрип, който бе заглушен от вятъра. Тя впи пръсти в шията си, и почувства, че е подута и пулсира под допира й. Опита се да изкрещи. Нямаше въздух, изобщо нямаше

(Арни, не мога)

въздух, чувстваше буцата в гърлото си. Опита се да я изкашля, но парчето хляб бе заседнало здраво. Кръглите, светлозелени светлинни индикатори на таблото

(като на котка също като очите на котка мили Боже не мога на дишам)

я наблюдаваха…

(Господи, не мога да дишам, не мога да дишам, не мога да дишам)

Белите й дробове искаха въздух. Отново се опита да изкашля полусдъвкания залък, но той отказваше да излезе. Сега воят на вятъра й се стори оглушителен, но никога преди не бе чувала по-ужасяващ звук. В този миг Арни най-сетне се обърна и я погледна: движенията му бяха забавени като на филм, очите му се разшириха почти комично, дори гласът му изглеждаше прекалено висок, като гръмотевица, сякаш Зевс разговаряше с някой простосмъртен иззад огромните буреносни облаци: