Стивън Кинг - Кристин

Боби зяпна от учудване и едва успя да промълви:

— Но нали каза…

— Казах, че не обичам Баронг, но по принцип смятам, че чернилките не се различават от белите хора. — Замисли се и се поправи:

— Почти не се различават.

— Но…

— Внимавай какво говориш, или ще се прибереш вкъщи пеша — изръмжа Бъди. — И то със счупен крак. Тогава ще можеш да напишеш на патерицата си: „Мразя неграта“.

— О! — изплашено прошепна Боби. Чувстваше се така, сякаш бе посегнал да запали лампата и го бе ударил електрически ток. — Извинявай.

— Подай ми бутилката и си затваряй плювалника!

Момчето се подчини, почувства, че ръцете му треперят.

Репертън пресуши виното на един дъх. Отминаха табела с надпис: „Държавен парк «Скуонтик Хилс» — 3 мили“.

През лятото езерото в центъра на парка беше любимо място за отдих, а от ноември до април „Скуонтик Хилс“ беше затворен за посетители. Пътят до езерото постоянно се разчистваше от снега заради периодичните маневри на хората от Националната гвардия, или екскурзиите на момчетата скаути. Бъди беше открил страничен път, който заобикаляше шосето, пресичащо парка. Обичаше да кара колата си из пустите алеи и да се налива с вино.

Фаровете зад тях, които допреди малко приличаха на точици, бързо се уголемиха и придобиха конкретни очертания — колата бе на по-малко от километър. Бъди се провикна:

— Дай ми още една бутилка, шибан расист такъв!

Боби се подчини, като благоразумно не пророни нито дума.

Репертън жадно отпи, оригна се и подаде бутилката на Ричи.

— Не ми се пие, Бъди.

— Пий, или ще ти направя клизма с бутилката.

— Добре де, добре — измънка Ричи и от сърце съжали, че не си е останал вкъщи.

Камарото се носеше по шосето, фаровете му разсейваха нощния мрак.

Бъди вдигна очи към огледалото и видя, че другата кола бързо ги настига. Погледна спидометъра — движеше се със сто километра в час, което означаваше, че автомобилът зад тях бе вдигнал минимум сто и двайсет.

Внезапно му хрумна, че ситуацията е като в кошмарните му сънища, които предпочиташе да забрави. Ледена ръка сграбчи сърцето му.

Пътят пред тях се разделяше на две: шосе № 46 продължаваше на изток към Ню Стантън, другото завиваше на север, към парка. Голяма, боядисана в оранжево табела съобщаваше на пътниците: „Затворено през зимните месеци“.

Без да намали скоростта, Бъди сви вляво и колата се стрелна нагоре по хълма. Пътят към парка не беше добре разчистен, а надвисналите дървета не позволяваха на топлото следобедно слънце да разтопи натрупания сняг. Камарото поднесе, сетне отново се понесе по шосето. Сгушен на задната седалка, Боби Стантън приглушено изстена.

Бъди Репертън вдигна очи към огледалцето с надеждата, че другата кола ще свие по шосе № 46 — всички шофьори знаеха, че пътят към парка е затворен — но вместо това преследващият ги автомобил взе завоя с още по-голяма скорост от камарото и се понесе след него — сега разстоянието между двете коли бе около четиристотин метра: Фаровете му представляваха четири блестящи окръжности, които осветяваха вътрешността на камарото. Боби и Ричи се обърнаха и го загледаха.

— По дяволите, това пък какво е? — промърмори Ричи.

Но Бъди знаеше. Внезапно бе разбрал, че това е колата, прегазила Мучи Уелч. Точно така! Психопатът, който беше видял сметката на Мучи, сега преследваше него.

Натисна докрай педала за газта и камарото полетя по пътя. Стрелката на спидометъра прехвърли сто и двайсет и продължи да се отклонява вдясно. Крайпътните дървета профучаваха покрай камарото и се сливаха в плътна стена. Автомобилът зад тях не изоставаше, дори увеличаваше скоростта си. Двойните му фарове се превърнаха в огромни блестящи очи.

— Хей, намали! — извика Ричи и изплашено посегна към предпазния си колан. — Ако се преобърнем при тази скорост…

Бъди не му отговори. Беше се привел над кормилото и непрекъснато поглеждаше ту към пътя, ту към огледалцето, което отразяваше приближаващите се фарове.

— Нататък има завой! — прегракнало изкрещя Боби.

Когато камарото навлезе в завоя без да намали скоростта и фаровете му проблеснаха в светлоотразителите върху предпазните перила, момчето извика:

— Бъди! Завой! Завой!

Репертън включи на втора и двигателят на колата му гневно заръмжа. Стрелката на техометъра достигна 6000, за миг се стрелна към критичното 7000, сетне се върна назад. Изгорелите газове изригнаха от ауспуха на камарото с трясък, наподобяващ картечен откос. Бъди завъртя волана и колата навлезе в острия завой. Задните колела поднесоха по заледения сняг. В последния момент Репертън изви обратно кормилото и даде газ; задницата на колата се вряза в снежния насип, откърти парче с големината на ковчег и отскочи. Сетне се завъртя в обратна посока. Бъди отново натисна газта. За миг му се стори, че колата няма да се подчини и ще продължи да се плъзга по шосето със сто километра в час, докато достигне до място, непокрито от лед, и се преобърне.