Стивън Кинг - Неизживени спомени

Трите фара на тъкъра се запалиха и сред скърцане на гуми колата тръгна на заден ход, стопявайки асфалта под колелата си. После зави вдясно и въпреки че не докосна колата на Алън, тя се отмести на няколко метра, сякаш отблъсната от мощен магнит. От предницата на талисмана бликна мъгляво, белезникаво сияние и той започна да променя формата си.

Двигателят нададе вой и колата се понесе надолу по улицата, към огромната яма, зейнала на мястото на Общината, покрай смазаните коли и фургони, по посока на потока, над който вече нямаше мост. Двигателят ревеше като обезумял звяр, душите му пригласяха с яростен вой, белезникавото сияние обгърна колата.

За секунда лицето на демона се появи на прозореца, който се стичаше като размекнат восък, впери в Алън червените си, ромбовидни очи, сякаш искаше завинаги да запомни лицето му, устата му зейна страховито.

Сетне тъкърът се понесе надолу по улицата и започна да е променя още по-бързо. Купето му се издължи, доби странна форма, покривът изчезна, на колелата се появиха спици, гумите изтъняха. От решетката на радиатора излезе дим и постепенно започна да придобива очертания, докато се превърна в черен кон, чиито очи бяха червени като на господин Гонт. Обгръщаше го мъгляво сияние, под копитата му изскачаха искри и той оставяше след себе си дълбоки отпечатъци в размекнатия асфалт.

Колата се беше превърнала в талига, карана от гърбаво джудже. То беше вдигнало краката си върху ритлата и Алън забеляза, че носи островърхи ботуши, които сякаш бяха обгърнати от пламъци. След миг талигата се преобрази във фургон на пътуващ знахар, от онези, които преди стотина години кръстосвали надлъж и нашир страната. Върху едната му страна имаше надпис, който Алън едва успя да прочете:

Фургонът вече се намираше на около пет метра височина и продължаваше да се извисява. Премина през пламъците, издигащи се от развалините на общината, черният кон галопираше по невидим път в небето, под копитата му изскачаха ярки сини и оранжеви искри. След секунди фургонът се озова над потока и прелетя над взривения мост, който се подаваше от разпенените води като скелет на динозавър.

В този миг гъст облак дим, понесен от вятъра, обгърна Мейн Стрийт, а когато се разсея, Лийлънд Гонт и адският му фургон бяха изчезнали.

Алън хвана Поли подръка и двамата се приближиха към полицейската кола, с която бяха дошли Норис и Сийтън. Заместник-шерифът продължаваше да седи на прозореца, вкопчил пръсти в колоната. Чувстваше се прекалено слаб и се боеше да не падне, ако се опита да влезе обратно в колата.

Шерифът го хвана през кръста, издърпа го, внимателно го сложи на земята и промълви:

— Норис?

— Какво? — попита той през сълзи.

— Отсега нататък ще ти разрешавам да се преобличаш в тоалетната винаги, когато поискаш. Разбра ли?

Ала Норис сякаш не го чуваше.

Алън забеляза, че ризата на заместника му е просмукана с кръв.

— Ранен ли си?

— Да, но смятам, че раната не е дълбока. Но това… — посочи към горящите развалини — … всичко това е по моя вина!

— Грешиш — намеси се Поли.

— Не знаеш истината! — Лицето на Норис се изкриви от мъка и от срам. — Аз разрязах гумите на Хю Прийст. Аз съм виновен за неговите деяния.

— Може би е така — отвърна тя, — но трябва да се примириш с това. Аз също се обвинявам заради престъпленията на Ейс Мерил и чувството за вина ще ме измъчва до края на живота ми. — Посочи към улицата, където католици и протестанти се разпръскваха в различни посоки, а неколцината полицаи стояха неподвижно и дори не се опитваха да ги арестуват. Отец Бригъм подкрепяше преподобния Роуз, а Нан Робъртс бе хванала Хенри Пейтън през кръста. — Но кой насъска тях, Норис? А Уилма? Нети? И всички останали? Ако си бил ти, здравата си се потрудил.

Той избухна в ридания и прошепна:

— Толкова съжалявам.

— И аз — промълви жената. — Сърцето ми се къса.

Алън ги прегърна за секунда, сетне провря глава през сваленото стъкло на полицейската кола и попита Сийт:

— Как си, старче?

— Екстра — отвърна Сийт. Изглеждаше объркан и леко замаян, но болката в гърдите му беше изчезнала и очите му блестяха от възбуда. — Вие тримата май сте много по-зле от мене.

— Трябва да заведем Норис в болницата. Ако има място в колата, можеш да закараш всички ни.

— Дадено, Алън. Качвайте се. В коя болница отиваме?

— Карай към „Нодърн Къмбърленд“. Трябва да посетя едно момченце в тамошната болница и да се уверя, че баща му го е намерил.