Стивън Кинг - Неизживени спомени

Сградите се залюляха като при земетресение, всички прозорци се изпочупиха. Ветропоказателите, чиито стрелки посочваха на североизток, откакто бурята се бе разразила (сега ураганният вятър бе започнал да стихва, сякаш смутен от експлозиите), се завъртяха като полудели. Няколко изхвръкнаха от осите си и на следващия ден откриха един от тях забит подобно на индианска стрела във вратата на протестантската черква.

На Касъл Авеню, където схватката клонеше към убедителна победа на католиците, враждуващите страни преустановиха сражението. Хенри Пейтън стоеше до колата си, напълно забравил, че възнамерява да стреля, и се взираше в огненото кълбо в южната част на града. По лицето му се стичаха кървави вадички. Преподобният Уилям Роуз седна на земята, съгледа яркото сияние на хоризонта и реши, че е настъпил краят на света и че онова, което вижда, е мечът на Провидението. Олюлявайки се като пиян, отец Джон Бригъм се приближи към него. Носът му беше счупен, устните му представляваха кървава пихтия. Замисли се дали да не изрита като футбол главата на преподобния, но вместо това му помогна да се изправи на крака.

Анди Клатърбък дори не вдигна поглед. Седеше на стъпалата на дома на Потър, намиращ се на Касъл Вю, ридаеше и притискаше в прегръдките си мъртвата си жена. Оставаха му още две години живот, преди в пиянско замайване да пропадне през леда в езерото, но това бе последният ден, когато го видяха трезвен.

В къщата си на Делс Лейн Сали Ратклиф висеше в дълбокия гардероб в спалнята, върволица насекоми се спускаха по страничния шев на роклята й. Беше научила за случилото се с Лестър, беше разбрала, че е по нейна вина (или си бе внушила, че разбира, което в крайна сметка беше едно и също) и се беше обесила с колана на хавлията си. Едната й ръка беше пъхната в джоба на роклята. В юмрука си тя стискаше парче почерняло и изгнило дърво. Мокриците, които го населяваха, сега го напускаха, за да си намерят ново, по-сигурно убежище. Достигнаха ръба на роклята и запълзяха надолу по крака на мъртвата жена.

Във въздуха свистяха парчета тухли и като снаряди обстрелваха сградите, намиращи се около епицентъра на експлозията. Някои бяха надупчени като сирене, други — сринати със земята.

В нощта се разнесе рев, сякаш изтръгващ се от гърлото на лъв, улучен от смъртоносно копие.

Сийт Томас, който по настояване на Норис Риджуик караше полицейската кола, усети как задната й част леко се повдига, като че подхваната от гигантска ръка. След миг върху тях се изсипа дъжд от отломки. Няколко пробиха ламарината и попаднаха в багажника. Една отскочи от покрива, друга се приземи върху капака сред облак тъмночервена прах и се плъзна пред колата.

— Божичко, Норис, целият град се взривява! — пискливо възкликна Сийт.

— Не разсъждавай, а продължавай да караш — прошепна заместник-шерифът. Имаше усещането, че целият гори; едри капки пот оросяваха зачервеното му лице. Струваше му се, че Ейс не го е ранил смъртоносно, но го измъчваше страшно предчувствие. Чувстваше, че му прилошава, пред очите му започна да причернява, ала с огромно усилие на волята той успя да се овладее и не загуби съзнание. Докато тялото му изгаряше от треска, умът му настойчиво му повтаряше, че Алън има нужда от него, че с малко късмет неголяма смелост може би все още има шанс да изкупи злината, която беше причинил, разрязвайки гумите на Хю.

В далечината забеляза трима души, застанали на улицата, близо до „Неизживени спомени“. Огненият стълб, издигащ се от руините на общината, ги осветяваше, сякаш се намираха на сцена. Той видя още как Алън излиза от комбито си. Срещу него, с гръб към приближаващата се полицейска кола, стоеше човек с пистолет в ръка, държеше пред себе си някаква жена и я използваше като щит. Норис не виждаше ясно заложницата и не можеше да разбере коя е, но мъжът, който се прикриваше зад нея, носеше разкъсана тениска с емблемата на „Харли Дейвидсън“. Това беше човекът, опитал се да го убие пред общината и пръснал черепа на Бъстър Кийтън. Въпреки че не го бе виждал преди, помощник-шерифът беше сигурен, че това е Ейс Мерил, градският хулиган.

— Господи, Норис! Та това е Алън! Какво става?

„Който и да е онзи тип, няма да чуе колата ни — помисли си Норис. — Врявата наоколо е страхотна. Дано Алън не погледне насам… и да подскаже на онзи боклук, че нещо не е наред…“

Служебният револвер беше в скута му. Той свали предното дясно стъкло на колата и се прицели. Стори му се, че оръжието тежи двойно повече от преди.