Стивън Кинг - Неизживени спомени

Внезапно Норис почувства, че ще припадне. Същевременно бе ужасно горд от себе си.

Нито Алън, нито Лийлънд Гонт обърнаха внимание на гибелта на Ейс Мерил.

Двамата стояха един срещу друг: Гонт — на тротоара, а шерифът — на улицата, притиснал между краката си отвратителната, дишаща чанта.

Гонт дълбоко въздъхна и притвори клепачи. По лицето му пробягна странна сянка. Когато отвори очи, отново се бе превърнал в очарователния, светски човек, успял да заблуди почти всички в Касъл Рок. Хвърли поглед към хартиената змия на тротоара, намръщи се от отвращение и я избута с крак в канавката. Сетне се обърна към Алън и протегна ръка.

— Моля ви, шерифе, излишно е да спорим. Става късно, освен това съм доста уморен. Целта ви е да ме прогоните от града и аз съм склонен да го напусна. Ще си тръгна веднага щом ми върнете онова, което ми принадлежи. Уверявам ви, че действително е моя собственост.

— Говори колкото си искаш, но знай, че не ти вярвам приятел.

Гонт нетърпеливо и гневно го изгледа.

— Чантата и съдържанието й са мои! Нима не вярвате в свободната търговия, шериф Пангборн? Хей, да не би да сте комунист? Пазарил съм се за всяко едно от нещата чантата и съм си платил честно и почтено. О, навярно искате комисиона, хонорар, възнаграждение, и с удоволствие ще ви платя. Но разберете, че това е делови, не юридически въпрос…

— Подлец! — прекъсна го Поли. — Лъжеше, мамеше и заблуждаваше всички нас!

Той намръщено я изгледа, сетне отново се обърна към Алън:

— Не е вярно. Търгувам по обичайния начин. Показвам на хората стоката и ги оставям да преценят дали ще я купят. Така че, моля върнете ми…

— Смятам да я задържа — спокойно изрече шерифът. По устните му заигра ледена усмивчица. — Да речем, че чантата е веществено доказателство.

— Боя се, че това няма да ви се удаде, шерифе. — Мъжът слезе от тротоара. В очите му светеха червеникави пламъчета. — Възможно е да умрете, но няма начин да задържите нещо, което ми принадлежи. Не и ако съм твърдо решен да си го взема обратно, което възнамерявам да сторя.

Той тръгна към шерифа, пламъчетата в очите му проблясваха по-ярко. Тежкият му ботуш остави следа в сивкавата пихтия на паважа, която беше мозъкът на Ейс.

Алън почувства, че стомахът му се преобръща, но не направи нито крачка напред. Вместо това, подчинявайки се на някакъв инстинкт, той протегна ръце към фара на комбито си. Кръстоса китките си и замаха с длани, имитирайки крила на птица. Сетне си помисли: „Врабците отново летят, господин Гонт.“

Огромна сянка — по-скоро на ястреб, отколкото на врабец, изглеждаща странно реална за несъществуваща птица — внезапно се появи на фасадата на магазина. Лийлънд я забеляза й крайчеца на окото си, понечи да се втурне към нея, изплашено възкликна и направи крачка назад.

— Напусни града, приятелю — каза Алън. Размърда ръце пред фаровете и върху фасадата на шивашката работилница се появи огромно куче, подобно на санбернар. Някъде наблизо — може би случайно, може би не — залая истинско куче. Съдейки по звука, беше огромно.

Гонт трепна и погледна по посоката, откъдето се разнесе лаят. За пръв път изглеждаше малко обезпокоен.

— Имаш късмет, че ти позволявам да се измъкнеш безнаказано — продължи шерифът. — Но като се замисля, не мога да те обвиня в нищо. Може би църквата предвижда наказание за крадците на човешки души, но не и законът. Въпреки това те съветвам да изчезнеш, преди да е станало прекалено късно.

— Дайте ми чантата!

Алън впери поглед в него, опитвайки се да изглежда възмутен, докато сърцето му биеше до пръсване.

— Още ли не си разбрал? Не разбра ли какво се случи? Този път загуби . Нима си забравил как се постъпва в подобни случаи?

В продължение на една секунда Гонт безмълвно се взира в шерифа, сетне кимна и промълви като че ли на себе си:

— Знаех си, че е по-разумно да си нямам работа с теб, шерифе Пангборн. Знаех го. Добре. Признавам, че ти победи. — Понечи да се обърне и да си тръгне, а Алън въздъхна облекчено. — Ще напусна града…

Извърна се мълниеносно и дори шерифът не успя да реагира. Лицето на господин Гонт отново се беше променило; сега той въобще не приличаше на човешко същество. Това бе лицето на демон, набраздено от дълбоки бръчки, а в жестоките очи проблясваха оранжеви пламъчета.

— … но не без онова, което ми принадлежи! — изкрещя и се спусна към чантата.

Някъде отблизо или от огромно разстояние прозвуча викът на Поли Чалмърс: