Стивън Кинг - Неизживени спомени

— Боже, не беше ли това Хоунъс Вагнер? — застина момчето. Сърцето му трептеше, сякаш малка птичка се бе заклещила в гърлото му и сега пърхаше да излезе. — Та това е най-ценната снимка на света!

— Да, да — отвърна разсеяно господин Гонт.

Пръстите му шеметно прехвърляха снимките — лица от друга епоха гледаха затворени зад целофанените си опаковки, лица на мъже, които бяха пълнили трибуните, на герои от велики и отминали златни години, години, за които днешното момче все още хранеше чисти и съкровени мечти.

— От всичко по малко, Брайън, в това е тайната на успешния бизнес. Разнообразие, удоволствие, възхита, удовлетворение… това е истинският живот. Обикновено не давам съвети, но ще ти е от полза да запомниш това… Я да видим сега… тук някъде беше… А ето!

Той измъкна една снимка от купа, като факир, който изпълнява някакъв трик, и я положи тържествено в дланите на Брайън.

Беше Санди Коуфакс.

Сниман през петдесет и шеста с екипа на „Топс“.

Имаше и автограф.

— На моя добър приятел Брайън, с най-сърдечни пожелания. Санди Коуфакс — прочете шепнешком момчето.

И повече не продума.

Просто погледна безмълвно господин Гонт и човекът се усмихна.

— Не съм я изфабрикувал, Брайън, нито пък съм го планирал. Просто съвпадение… Хубаво съвпадение все пак, не мислиш ли?

Все още не беше в състояние да говори. Целофанената опаковка и скъпоценното й съдържание странно тегнеха в дланта му.

— Извади я — подкани го търговецът. Гласът на момчето най-после се завърна в гърлото му и той простена като немощен старец.

— Не смея.

— Аз пък смея — отвърна господин Гонт, взе пликчето от ръцете му, отвори го с грижливо поддържан нокът, извади снимката и я пъхна в ръката му.

С върха на пръстите си Брайън усещаше грапавините по повърхността на снимката. Грапавините от писалката, с която Санди Коуфакс бе изписал името си… имената им. Подписът му бе почти като отпечатания, само дето там пишеше Санфърд Коуфакс, а тук — Санди . Освен това този тук беше съвсем истински. Бейзболистът бе държал тази снимка в ръцете си и собственоръчно бе изписал великото си име на нея.

Но на снимката имаше и друго име — това на Брайън. Някое момче със същото име бе стояло край игрището преди започването на мача и Санди Коуфакс, истинският Санди Коуфакс, млад, силен, все още неизживял славните си години, бе взел подадената му снимка и вероятно все още ухаещ на сладка розова дъвка, бе изписал името си на нея…

„И моето“ — помисли си Брайън.

И изведнъж то се върна, онова чувство, което бе изпитал, докато държеше вкамененото късче дърво. Но този път бе много по-силно.

Ухание на трева, свежа и току-що окосена.

Облак прах около „ръкавицата“ от конска кожа.

Викове и смях.

— Здравейте, господин Коуфакс, бихте ли ми дали автограф?

Продълговато лице. Кафяви очи. Тъмна коса. Той сваля набързо шапката, почесва се над челото и отново я слага.

— Естествено, малкия. — Взима снимката. — Как се казваш?

— Брайън, сър. Брайън Сегуин.

Драс, драс върху снимката и вълшебството е там завинаги.

Искаш ли да станеш бейзболист, като пораснеш, Брайън?

Въпросът е дежурен и той го задава, без дори да вдигне поглед от снимката, която държи в едрата си дясна ръка, за да може да пише с лявата, която скоро ще стане знаменита.

— Да, сър.

— Учи се тогава! — отвръща той и подава обратни снимката.

— Да, сър!

Но той вече си тръгва, затичва се по прясно окосената трева и сянката му подтичва след него.

— Брайън? Брайън!

Дълги пръсти щракнаха пред лицето му — пръстите на господин Гонт. Излезе от унеса си и видя приветливото лице на търговеца.

— Тук ли си, Брайън?

— Извинете — смутолеви момчето и поруменя. Съзнаваше, че трябва да върне снимката, да я върне и да се махне от това място, но сякаш нещо го задържаше. Господин Гонт гледаше право в очите му, право в съзнанието му и той за пореден път се почувства неспособен да извърне очи.

— Е — подхвана кротко мъжът, — да речем, Брайън, че ти си купувачът. Колко би дал за тази снимка?

Отчаянието натежа като камък в сърцето на момчето.

— Имам всичко на всичко…

— Ш-шт! — вдигна ръка господин Гонт. — Тихо! Купувачът никога не трябва да казва на продавача с колко пари разполага! Все едно да си дадеш портфейла и да изпразниш джобовете си на тезгяха! Ако не можеш да лъжеш, по-добре си мълчи! Това е основното правило на почтената търговия Брайън, момчето ми.