Стивън Кинг - Неизживени спомени

— В такива случаи не се мисли много — каза господин Гонт и макар гласът му да звучеше вяло, погледът внимателно изследваше лицето на Брайън. — Като те питам: Брайън Раск, какво най-много би желал в този момент, какво ще ми отговориш? Бързо!

— Санди Коуфакс — бързо отвърна той.

Не беше осъзнал, че дланта му се е отворила да поеме късчето от Ноевия ковчег, докато не го видя да лежи в ръката му. Не знаеше какво ще отговори, докато не чу думите да излизат от устата му. Ала щом ги чу, разбра, че те напълно изразяват желанията му.

— Санди Коуфакс? — замисли се господин Гонт. — Интересно.

— Е, не самия Санди Коуфакс, разбира се. Имам предвид негова снимка.

— С екипа на „Топс“ или на „Флийърс“?

Брайън не се беше и надявал, че следобедът може да стане толкова приятен. Търговецът разбираше от бейзболни картички, колкото и от реликви и друзи, а това наистина беше страхотно.

— „Топс“.

— Сигурно искаш първата му снимка — каза със съжаление господин Гонт. — Не мисля, че мога да ти помогна, но…

— Не — прекъсна го момчето. — Не от 1954. От петдесет и шеста. Тя ми трябва. Колекционирам снимки на бейзболисти от 1956. Татко ме запали по тях. Забавно е, а и само някои от тях са наистина скъпи — Ал Калайн, Мел Парнъл, Рой Кампанела и други от тяхната класа. Вече имам петдесет снимки, включително и тази на Ал Калайн. Струваше цели тридесет и осем долара. Доста ливади окосих, докато си я купя.

— Сигурен съм — отвърна мъжът с усмивка.

— Та, както казах, повечето от снимките от петдесет и шеста не са кой знае колко скъпи — струват по пет, седем до десет долара. Но виж, Санди Коуфакс в добро състояние може да ти излезе деветдесет, дори сто долара. През петдесет и шеста той не е бил толкова известен, но после е станал наистина велик. А по онова време „Доджърс“ все още са били в Бруклин. Хората обаче много-много не са ги обичали. Или поне така казва баща ми.

— Баща ти е напълно прав. Мисля, че имам нещо, което ще те направи много щастлив, Брайън. Почакай тук.

Той се пъхна зад завесата и го остави пред витрината с късчето от Ноевия ковчег, полароида и снимката на Краля. Момчето пристъпяше нетърпеливо от крак на крак и не смееше да се надява. Казваше си, че дори господин Гонт да има снимка на Санди Коуфакс с екипа на „Топс“ и дори да е от петдесетте, сигурно ще се окаже, че е от петдесет и пета или от петдесет и седма. Пък и наистина да е от петдесет и шеста, каква полза, като имаше по-малко от един долар в джоба?

„Е, поне мога да я разгледам, нали? — помисли си Брайън. — За гледане пари не взимат.“

И това беше един от любимите изрази на майка му.

От стаята зад завесата се чуваше потропване на кутии и глухо влачене на кашони по пода.

— Само минутка, Брайън! — провикна се малко задъхано господин Гонт. — Сигурен съм, че тук някъде имаше една кутия от обувки…

— Не се притеснявайте заради мен, господин Гонт! — викна на свой ред той, като силно се надяваше, че Гонт ще продължи да се притеснява, докато намери онова, което търси.

— Да не би пък да не е пристигнала още? — усъмни се собственикът на магазина.

Сърцето на Брайън замря.

— Но, не… почти съм сигурен, че… Чакай! Ето я!

Момчето направо щеше да се пръсне от вълнение.

Господин Гонт се показа зад завесата. Косата му беше разчорлена, по ревера на смокинга му имаше прах, но в ръцете си държеше кутия от маратонки „Джордан“. Той я постави на тезгяха и отвори капака. Брайън нетърпеливо надникна вътре. Кутията беше пълна със снимки на бейзболисти, всяка в целофанен плик, точно като в магазина за бейзболни артикули в Норт Конуей, откъдето понякога пазаруваше.

— Мислех си, че има опис, но уви! Но нищо. Както ти казах, знам стоката си. Това е много важно, когато човек продава по малко от всичко. Сигурен съм, че тук някъде имаше…

Гласът му постепенно утихна и той започна да се рови из кутията.

Брайън гледаше снимките, които пробягваха пред очите му, и немееше. Човекът, който държеше магазина за бейзболни артикули, имаше богата колекция, но съдържанието дори на целия му магазин не можеше да се мери със съкровищата, събрани в тази кутия от маратонки. Тук имаше реклами за тютюн със снимки на Тай Коб и Пай Трейнър, за цигари — с Бейб Рут, Доум Ди Маджо, Джордж Келър и дори Хайръм Дисен, едноръкият пичер, който бе играл за „Уайт Сокс“ през четиридесетте. „Лъки Страйк отива на война!“, пропагандираха те. И изведнъж, за части от секундата, Брайън мерна едно широко, спокойно лице над униформата на „Питсбърг“.