Робърт Шекли - Обмен на разуми

Приключил с измиването, облечен само в кюлоти от черен сатен, бяла дантелена риза, ботуши за езда и дълги до раменетне ръкавици, въоръжен с меча си Стабатско Сърце, предаван само от баща на син вече петстотин години, Марвин чу лек шум зад гърба си и светкавично се обърна с ръка на оръжието.

— О, сър, нима мен ще пронижете с тоз ужасен меч? — промълви Лейди Катерина — защото това беше тя — стоейки точно до обкованата с желязо врата.

— Воистина, височеството Ви ме стресна — отговори Марвин — но, както втурнахте се Вий така аз щях да Ви пронижа, но не със меч, а с оръжие по-вярно.

— Ах, сър — тъжно каза Лейди Катерина — нима насилие използвате над дама?

— По-право е: насилие за Вашето доволство — отвърна Марвин галантно.

— Ах, как сте сладкодумен Вий — каза Лейди Катерина — но вярвам аз, че дългите езици неспособни са с такава сила меча да въртят.

— Височеството Ви покрива ме с неправда — заяви Марвин — затуй и дръзнал бих да кажа, че моят Меч е всякога готов, способен да прониже всичко, дори преградата най-твърда на света и пак готов ще е за втори удар. А настрана от туй владея фини хватки и чест за мене би било на вашето внимание да ги предложа.

— О, не, в ножицата своя, меча Вий пъхнете — възмутено възрази Катерина, но очите й блестяха — Не любя ази тоз стоманен звън, затуй що острието самохвалствено, оказва се внезапно от калай, блести в очите то, но дяволски безвредно е на допир.

— Но аз Ви моля — острието докоснете — възкликна Марвин — и тъй ми докажете Ваш’те думи.

Тя обаче паклати красивата си глава.

— Сър, туй дело е на белобради философи, а дамата на интуиция се оповава.

— Пред интуицията Ви прекланям се аз — рече Марвин.

— Но що Вий знаете за интуицияна женска, Владетелю на Меч непобедим?

— Сърцето ми казва, че сте прелестна, прекрасна, със чудесни форми, нежен аромат и …

— Но, спрете, сър! — извика Лейди Катерина поруменяла, веейки си със японско ветрило, чиято нагъната повърхност изобразяваше Обсадата на Иичи.

И двамата мълчаха. Бяха разговаряли на древния език на любовта, в който символичните апострофи играеха важна роля. Но сега сянка на сериозност легна върху им. Марвин намръщено подръпваше стоманените копчета на бялата си дантелена риза. Лейди Катерина гледаше обезпокоено.

Тя беше облечена в гълъбовосиня рокля на хромаво червени райета и според обичая деколтето беше изрязано ниско, като откриваше основата на малките й гърди. На краката си носеше сандали от дамаска с цвят на слонова кост, а косата й, вдигната високо, беше украсена с гирлянд от пролетни цветя. Никога през живота си Марвин не бе виждал по-красива гледка.

— Не бихме ли могли да спрем тази безкрайна игра на думи? — попита Марвин тихо. — Не бихме ли могли да кажем това, което е в сърцата ни, вместо да увъртаме и да се изплъзваме с разни недомислици?

— Не бих посмяла — промърмори Лейди Катерина.

— И все пак ти си Кати, която ме обичаше някога в друго време и на друго място — неумолимо настояваше Марвин — а сега си играеш с мен на галантност.

— Не трябва да говориш за това, което е било някога — изрече Кати с ужасяваш шепот.

— Но все пак някога ти ме обичаше! — извика Марвин горещо — Отречи го ако можеш!

— Да — призна тя с глух глас — обичах те някога.

— А сега?

— Уви!

— Моля те, кажи ми причината!

— Не, не мога!

— По-скоро не искаш!

— Както желаеш; изборът е слуга на сърцето. Но бих желала да не вярваш на това — каза тя меко.

— Нима? Тогава може би желнието е баща на намерението — лицето на Марвин стана твърдо и безмилостно — а поставяйки всичко това в семейна връзка всеки човек, дори и не най-мъдрият би признал, че Любовта е свързана със своята полу-сестра — Безразличността, а Недоверието е заварениче на жестоката мащеха — Болката.

— Защо се отнасяте така с мен? — болезнено извика Кати.

— Но, лейди, Вие не ми оставяте друг избор — обясни Марвин с глас като звънтящ бронз. — Така моята лодка на Страсттта е изоставена в Морето на Спомените, отвяна далеч от курса си от вятъра на Безразличието и насочена към скалистия Бряг на Агонията на Неумолимия Прилив на Човешки действия.

— И все пак, не бих искала да е така — каза Катерина и Марвин изненадан почувства необяснима мекота в гласа й.

— Кати…

— Не, това не може да стане! — извика тя, отстъпвайки назад в агония, гърдите й се издигаха и спускаха в ритъм с емоциите, бушуващи в нея. — Ти не знаеш за злочестата ми съдба.