Робърт Шекли - Среща на разуми

Кедак се намираше върху малко хълмче и наблюдаваше тънкия светещ апарат да се спуска от небето. Опашатият апарат изглеждаше златен и по-ярък от слънцето. Отгоре му блестеше нещо метално, по-скоро изкуствено, отколкото с естествен произход и ужасно познато. Кедак се опита да се досети какво е то.

Не можеше. Паметта бе атрофирала заедно с функциите и му бяха останали само разхвърляни части от образи. Сега той започна да търси из тях, като да разлистваше книга с картини на разрушени градове, умиращо население, изпълнен със синкава вода канал, две луни, космически кораб…

Точно това беше. Спускащият се обект беше космически кораб . По време на дните на великолепието на Кедак имаше много такива.

Тези дни на великолепието бяха отминали, погребани завинаги под финия пясък. Само Кедак бе останал. Той беше жив и трябваше да изпълнява определена задача. И макар че паметта и функциите му бяха отслабнали, необходимостта да изпълни задачата си оставаше като движеща сила на съществуването му.

Докато Кедак гледаше, космическият кораб се спусна по-ниско. Той се заклати и страничните двигатели се включиха, за да запазят равновесието му. С лека експлозия от прах, космическият кораб кацна с опашната си част към изсъхналата равнина.

И Кедак, воден от задължението да изпълни задачата си, се помъкна мъчително надолу по склона. Всяко движение бе придружено с ужасна болка. Ако беше егоистично същество, Кедак щеше да умре. Но той не беше егоист. Всички Кедак имаха задължения към вселената. И този космически кораб, пристигнал тук след всичките години на празнота, беше връзка с други светове, с планети, където Кедак би могъл да заживее отново и да бъде в услуга на туземната фауна.

Той пълзеше сантиметър по сантиметър и се чудеше дали ще има сили да стигне до чуждоземния кораб преди той да е напуснал прашната мъртва планета.

Капитан Джансън на космическия кораб „Южен кръст“ бе отегчен до смърт от Марс. Той и хората му бяха тук вече десет дни. Не откриха важни археологически находки, никакви предизвикателни намеци за древни градове, каквито бе открила експедицията „Поларис“ на южния полюс. Тук нямаше нищо освен пясък, няколко проскубани храста и един-два ниски хълма. Най-голямото им откритие бяха три отломки от глинени съдове.

Джансън нагласи кислородния си апарат. Видя хората му да се връщат по склона на хълма.

— Нещо интересно? — попита той.

— Само това — отвърна инженер Вейн и му показа двусантиметрово ръждясало острие без дръжка.

— По-добре от нищо — успокои го Джансън. — Ами ти, Уилкс?

Навигаторът сви рамене.

— Само снимки на пейзажа.

— Добре — отсече Джансън. — Пуснете всичко в стерилизатора и да тръгваме.

Уилкс като да съжаляваше.

— Капитане, само с един бърз набег на север може да открием нещо наистина…

— Няма начин — прекъсна го Джансън. — Гориво, храна, вода, всичко е изчислено за десет дена престой. Това е с три дни повече, отколкото престоя на „Поларис“ . Тръгваме си довечера.

Мъжете кимнаха. Нямаха причини да възразяват. Като втори екипаж, кацнал на Марс, те бяха сигурни, че ще бъдат вписани макар и бегло в учебниците по история. Поставиха оборудването си в стерилизатора, затвориха го добре и се изкачиха по стълбата към предната камера. Когато влязоха, Вейн затвори люка, заключи го и започна да отваря вътрешната врата.

— Чакай! — извика Джансън.

— Какво има?

— Стори ми се, че виждам нещо върху обувката ти — каза Джансън. — Нещо като голям бръмбар.

Вейн прекара ръце по обувките си. Двамата мъже го обиколиха и огледаха дрехите му.

— Затвори тази вътрешна врата — каза капитанът. — Уилкс, ти видя ли нещо?

— Нищичко — отвърна навигаторът. — Ти сигурен ли си, капитане? Не сме открили нищо, което да прилича на животно или насекомо тук. Само няколко вида растения.

— Бих могъл да се закълна, че зърнах нещо — каза Джансън. — Но може и да съм се излъгал… Както и да е… Ще дезинфекцираме дрехите си преди да влезем в кораба. Няма смисъл да рискуваме да занесем обратно някакъв марсиански бръмбар.

Мъжете съблякоха дрехите и обувките си и ги поставиха в камерата. Прегледаха внимателно и голия метален под на помещението.

— Тук няма нищо — каза най-накрая Джансън. — Добре, да влизаме.

Вече в кораба, те херметизираха вратата и пуснаха дезинфектанта. Кедак, който се бе вмъкнал през открехнатата врата преди, се заслуша в далечния съсък на газ. След малко чу, че двигателите се задействаха.