Робърт Шекли - Среща на разуми

— Не можем да си позволим бесни мишки да се въртят наоколо — каза си той.

Но мишката не изглеждаше бясна. Просто изглежда бе твърде решителна.

Икинс се почеса по тила. „Какво ли си беше наумило това мишле?“ — зачуди се той.

Тази вечер в лагера разказът на Икинс бе посрещнат със залпове от смях. Изглеждаше, като че Икинс е бил нападнат от мишката. Няколко от мъжете му предложиха да ходи въоръжен, в случай че семейството на мишката пожелае да му отмъсти. Но Икинс само се усмихваше разсеяно.

Два дни по-късно Соренсън и Ал Кейбъл привършваха тежката утринна смяна на кота номер 4, на две мили от лагера. Детекторът за метали се бе задействал на това място. Бяха изкопали вече над два метра дълбока яма и все още не бяха открили нищо. Над тях се извисяваше купчина жълто-кафява размекната пръст.

— Детекторът може да е сгрешил — каза Кейбъл и изморено избърса лицето си. Той беше едър, възрозов мъж. На Вуану бе отслабнал с цели десет килограма от жегата, която едва понасяше, и твърдеше, че търсенето на съкровища му е писнало завинаги. Искаше му се да се върне в Балтимор и да се занимава със своята агенция за продажби на коли. Не се сдържаше и често, и на висок глас казваше това. Той бе един от членовете на експедицията, който не работеше добре.

— Нищо му няма на детектора — каза Соренсън. — Проблемът е, че копаем в блатиста почва. Съкровището може и да е потънало по-надълбоко.

— Може да е и на тридесет метра — замърмори Кейбъл и ядно удари по лепкавата кал.

— Не може — каза Соренсън. — Под нас е вулканична скала. На не повече от шест метра дълбочина.

— Шест метра? Трябваше да имаме булдозер!

— Щеше да ни струва доста скъпо — меко му отвърна Соренсън. — Хайде, Ал, да се връщаме в лагера.

Соренсън помогна на Ал да излезе от ямата. Те почистиха инструментите си и тръгнаха по тясната пътека, водеща към лагера. Изведнъж спряха.

Една голяма, грозна птица бе излязла от храстите. Бе застанала на пътеката и им препречваше пътя.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Кейбъл.

— Казуар. Австралийски щраус — каза Соренсън.

— Ами да го изритаме от пътя си и да вървим.

— Спокойно — тихо проговори Соренсън. — Ако някой тук рита, това ще е птицата. — Отстъпи бавно.

Казуарът бе висок метър и половина, с черна перушина, застанал здраво върху дългите си мощни крака. Те бяха с по три пръста, с дълги, криви нокти. Главата му бе жълта и костелива и имаше малки, непотребни криле. От врата му висеше нещо като дълга обица, оцветена в червено, зелено и пурпурно.

— Опасна ли е? — попита Кейбъл.

Соренсън кимна.

— Доста туземци от Нова Гвинея са намирали смъртта си от ритниците на тази птица.

— Защо ли не сме я виждали по-рано? — зачуди се Кейбъл. — Значи обикновено се крият. — Казуарът пристъпи към тях. — Не можем ли да избягаме?

— Тази птица бяга много по-бързо от човека — отвърна Соренсън. — Предполагам, че не си взел оръжие.

— Разбира се, че не. Откъде да знам, че ще трябва да стреляме по агресивни щрауси.

Те продължиха да отстъпват, като държаха лопатите си насочени напред като копия. Храстите изпукаха и от тях се появи един мравояд. Следваше го диво прасе. Трите животни обградиха мъжете и ги притиснаха към гъстата стена на джунглата.

— Та те ни нападат — промълви с треперещ глас Кейбъл.

— Спокойно — отвърна Соренсън. — Трябва да се пазим само от казуара.

— Мравоядът не е ли опасен?

— Само за мравките.

— Глупости — ядоса се Кейбъл. — Бил, животните на този остров нещо са полудели. Спомни си мишката на Икинс!

— Спомням си я — отвърна Соренсън. Бяха стигнали до другия край на поляната. Животните бяха пред тях и продължаваха да напредват, като казуарът държеше центъра. Зад гърба им лежеше джунглата и капанът, към който животните ги насочваха.

— Трябва да се измъкнем — каза Соренсън.

— Тази проклета птица ни препречва пътя.

— Ще трябва да я отстраним. Пази се от краката й. Хайде!

Те се спуснаха към казуара, като размахваха лопатите. Птицата се поколеба, но не успя да реши кого от двамата да нападне. После се обърна към Кейбъл и замахна с десния си крак. Неточно премереният удар прозвуча като камшик по кожата на бик. Кейбъл изпъшка и падна, като се държеше за ребрата.

Соренсън замахна и острият край на лопатата едва не отсече главата на птицата. Дивото прасе и мравоядът сега се насочиха към него. Той замахна с лопатата и ги прогони. После, със сила, за която даже не бе подозирал, той вдигна Кейбъл, прехвърли го върху гърба си и хукна по пътеката.