Робърт Шекли - Среща на разуми

— Недей — извика Соренсън.

— Трябва — отвърна Икинс. — Те може би ще ме последват. След това вие всички елате тук и вземете предавателя . Занесете го на брега.

През бинокъла си Соренсън виждаше един дебел килим от раци да се катери към палубата по корпуса на кеча.

Икинс скочи във водата. Той заплува бързо към брега и Соренсън видя, че плъховете завиват и го следват. Раците се спуснаха от корабчето, а дивото прасе и мравоядът ги последваха, опитвайки се да стигнат до брега преди Икинс.

— Хайде — каза Соренсън. — Нямам представа какво е имал предвид Икинс, но ние трябва да вземем предавателя, докато имаме тази възможност.

Те се затичаха по брега и спуснаха лодка във водата. На двеста метра от тях Икинс стигна до брега, следван отблизо от животните. Той се скри в джунглата, като продължаваше да стиска в ръка преносимата радиостанция.

— Икинс? — повика го по радиото Соренсън.

— Добре съм — отвърна Икинс задъхано. — Вземете онзи предавател и не забравяйте и акумулаторите!

Мъжете се качиха на кеча. Работеха бързо. Измъкнаха предавателя от мястото му и го помъкнаха по стълбата от каюткомпанията. Дрейк вървеше последен, като носеше дванадесетволтовия акумулатор. После се върна обратно и взе втория акумулатор. Поколеба се за миг, после се върна за трети път.

— Дрейк! — извика Соренсън. — Стига си ни бавил!

Дрейк се появи отново, носейки двата радиокомпаса на кеча.

— Добре — каза той. — Да тръгваме.

Насочиха се към брега. Соренсън се опитваше да възстанови връзката с Икинс по подвижната радиостанция, но чуваше само статични смущения. После, когато лодката стигна до брега, чу гласа на Икинс.

— Заобиколен съм — казваше той с много тих глас. — Предполагам, че ще трябва да разбера какво иска господин бръмбарът. Пък може да се опитам първо да го смачкам.

Последва дълго мълчание. После Икинс заговори отново.

— Той се насочва към мен. Дрейк беше прав. Наистина не прилича на нищо, което да съм виждал някога. Ще го размажа това проклето…

Чуха го да вика по-скоро от изненада, отколкото от болка.

— Икинс, чуваш ли ме? — каза Соренсън. — Къде си? Как да ти помогнем?

— Наистина е много бърз — заговори Икинс с напълно спокоен глас. — По-бърз от всичко, което някога съм виждал. Скочи върху врата ми, ужили ме и скочи обратно на земята.

— Как се чувстваш? — попита Соренсън.

— Чудесно — отвърна Икинс. — Едва усетих ужилването.

— Къде е сега насекомото?

— В храстите.

— А животните?

— Те си отидоха. Знаеш ли, може би това нещо не влияе на хората — каза Икинс. — Може би…

— Какво? — попита Соренсън. — Какво става сега?

Последва дълго мълчание. После гласът на Икинс, тих и съвсем спокоен, се чу откъм радиото:

— Ще поговорим с вас по-късно — казваше Икинс. — Трябва сега да се посъветваме и да решим какво да правим с вас.

— Икинс!

Не последва никакъв отговор.

Когато се върнаха в лагера, мъжете бяха силно разтревожени. Те не можеха да разберат какво се бе случило с Икинс и нямаха желание да правят предположения. Яростното следобедно слънце печеше, а белият пясък отразяваше горещината. От влажната джунгла се издигаше пара и им се струваше, че дърветата напредват към тях като огромен зелен дракон, който ги притиска към безразличното море. Дулата на оръжията се бяха сгорещили и не можеха да се пипнат, а водата в манерките бе топла като кръв. Над главите им започнаха да се образуват сиви кълбести облаци. Започваше сезонът на мусоните.

Дрейк седеше в сянката на навеса. Той успя да се отърси от летаргията, за да огледа лагера и да прецени как биха могли да се отбраняват. Гледаше на околната джунгла като на вражеска територия. Пред нея имаше площ от около петдесет метра, която те бяха почистили от храсти и дървета. Тази ничия земя може би щеше да може да бъде отбранявана известно време.

Следваха колибите и навеса, тяхната последна отбранителна линия, след която идеше брегът и морето.

Повече от три месеца експедицията владееше напълно този остров. Сега бяха отблъснати до малкото и опасно местенце на брега.

Дрейк огледа лагуната зад себе си и си спомни, че имаха още един път за отстъпление. Ако насекомото и дяволската му менажерия нападнеха, те можеха да се спасят на кеча. Ако имат късмет.

Соренсън се приближи и седна до него.

— Какво правиш? — попита той.

Дрейк се усмихна тъжно.

— Планирам нашата стратегия.

— И как изглежда?