Робърт Шекли - Обмен на разуми

Завъртайки се на левия си крак Марвин си послужи с коварна тактика. Финтира веднъж с ножа, дваж с очите си и накрая завърши с перфектен минаващ удар комбиниран с крачка назад.

Черния Денис се облещи тъпо и само успя да види дръжката на Марвиновия нож стърчаща от гърдите му. Очите му се отвориха широко от изненада, а ръката му с меча закъсняло замахна. Марвин спокойно се обърна на петите си и бавно се отдалечи оставяйки незащитения си гръб изложен на блестящото острие.

Черния Денис се опита да замахне отново, но вече тънка сива пелена падаше пред очите му. Марвин беше нанесъл удара с изключителна прецизност. Затова и мечът на Черния Денис изтрака на пода, а миг по късно към него се присъедини и тежкото тяло на скандалджията.

Без да се обръща назад Марвин прекоси стаята и седна на стола си. Отвори ветрилото, след това намръщено изтри челото си с дантелена носна кърпичка. Две или три капки пот лъщяха по лицето му. Марвин изтри и тях и изхвърли кърпата. Стаята тънеше в абсолютна тишина. Дори разногледият като че ли бе спрял да диша. Това може би беше най-смайващото представление на фехтовачи, което зяпачите бяха виждали. До един скандалджии и побойници, непризнаващи господар, сега те явно бяха впечатлени.

Миг по-късно избухна страшна врява. Всички се тълпяха около Марвин, поздравяваха го и хвалеха майсторството му във фехтовката. Двамата въжеиграчи (братя, по рождение глухонеми) издаваха съскащи звуци, гърбавият се хилеше и броеше печалбите си със запенена уста, барманката гледаше с нескрит възторг към Марвин, а ханджията черпеше всички за сметка на заведението. Разногледият подсмърчаше с дългия си нос и мърмореше за късмет, дори парфюмираното денди дойде да поднесе поздравления.

Бавно в стаята се завръщаше стария порядък. Двама слуги с борчески вратове извлякоха навън тялото на Черния Денис, а тълпата изпрати трупа с обелки от портокали. Печеното отново бе заредено на шиша, а тракането на зарове и плясъкът на карти се чуваха дори през свирнята на еднокракия сляп цигулар. Дендито се насочи към масата на Марвин и свали почтително шапката си.

— Моите почитания, сър, вие наистина владеете чудесно изкуството на фехтоването и на мен ми се струва, че вашите умения могат да бъдат оценени в службата на Кардинал Макчъри, който винаги е търсил храбри и силни момци като Вас.

— Не се продавам — каза Марвин тихо.

— Радвам се да чуя това — отвърна дендито.

Поглеждайки мъжа пред себе си по-внимателно Марвин откри същата бяла роза на бутониерата и копие от „Целзиев дневник“ (четвърто издание) в ръката му.

Очите на дендито блеснаха предупредително. С най-обикновения си глас той каза:

— Е, добре, сър, моите поздравления отново, а ако не възразявате бих Ви поканил в апартамента си на Авеню Мартирс. Бихме могли да дискутираме най-изтънченото от боя със саби и да пийнем малко вино, което семейството ми съхранява от 103 години.

Едва сега Марвин разпозна под дегизировката човекът, който му предаде бележката на площада.

— Сър — отвърна той — поканата Ви е чест за мен.

— Да изчезваме веднага — прошепна му човекът. — Черния Денис беше предвестник, показалец, който ни сочи накъде духа вятъра. И аз се страхувам, въпреки вашите прекрасни умения, да не би вятърът да премине в ураган и да ни помете.

— Би било много жалко — съгласи се Марвин.

— Съдържателю! Пишете го на сметката ми!

— Йе, сър Жул! — отвърна ханджията с нисък поклон.

И така двамата излязоха заедно навън и потънаха в черната нощ.

Вървяха по кривите, лъкатушещи улички в централната част на града. Преминаха край мрачните металносиви стени на Теркската крепост, след това отминаха и печално известното Спуданско убежище, в което крясъците на измамените луди се смесваха странно с плясъка на огромното водно колело пре Бетългрейв Лендинг, а накрая оставиха зад гърба си зловонния Хай Бетълмент с няколкото реда набучени на кол трупове.

Бидейки хора на своето време, нито Марвин, нито сър Жул обърнаха внимание на тези гледки, миризми и звуци. Безмълвни пресякоха Бунището, където бившият регент задоволяваше безумните си нощни капризи и дори не се обърнаха при Лъвския гамбит, където дребни длъжници и малолетни престъпници бяха заравяни с главата надолу в бързосъхнещ бетон за назидание на другите.

Трудни години бяха това и както всеки може да се досети — много жестоки. Обноските бяха префинени, а страстите — нечувани. Изисканата етикеция беше задължителна, а смъртта чрез мъчения — най-разпространена. Бяха времена, когато шест от седем жени умираха при раждане, в които детската смъртност достигаше шокиращите 87%. Времена, в които средната продължителност на живота не надминаваше 12,3 години, а чумата ежегодно опостушаваше града, отнасяйки приблизително две трети от населението. Времена, когато безкрайните регионални конфликти намаляваха способното да воюва мъжко население до такава степен, че някои режими бяха принудени да използват слепи мъже за оръдейни прислужници.