Робърт Шекли - Обмен на разуми

Само едно събитие! (Наистина, то постави началото на нова верига от случайности — непринудена крачка в още една от неизброимите драми на вселената).

Всички започна някак абсурсно — един човек попита Марвин колко е часът.

Това се случи в северния край на Площада на Мъртвите малко след вечерната молитва и цели петнайсет минути преди утринната. Марвин, както обикновено, се разхождаше. Подмина статуята на Хосе Гримучио, редицата ваксаджии, събрани като от петнайстото столетие и стигна до фонтана на Сан Бриосчи в източния ъгъл на малък, мрачен парк. Беше почти до Гроба на Припадналите, когато някакъв човек се изпречи на пътя му и повелително вдигна ръка.

— Хиляди извинения — рече той. — Това обеспокоително прекъсване на вашето спокойствие заслужава разкаянието ми и вероятно е оскърбително за вас, ала дългът ме кара да попитам бих ли имал шанса да узная колко е часът?

На пръв поглед — безвредна молба. И все пак появата на мъжът противоречеше на думите му. Беше среден на ръст и на лицето му се мъдреха демодирани мустаци от типа, който можеше да се види в грирските портрети на крал Маркуавио Редондо. Дрехите му бяха опърпани, но много чисти, а напуканите обувки бяха лъснати до блясък. На десния си показалец носеше пръстен-печат с много орнаменти, направен от чисто злато, а зорките му соколови очи издаваха човека, свикнал да командва.

Що се отнася до питането му за часа, в това нямаше нищо нередно, защото на площада не се виждаше никакъв часовник.

Марвин погледна древния си часовник и отговори с обичайната си вежливост, че часът е точно пет.

— Благодаря, сър, много съм ви задължен. Нима е вече пет? Времето изяжда крехката ни жизненост и ни оставя само спомените.

Марвин кимна.

— И все пак — отвърна той — въпреки тази неизмерима и недоловима точност времето, което никой не може да притежава, е единственото ни притежание.

Мъжът се съгласи, макар че Марвин бе изказал една неясна и объркана мисъл вместо общоприетата и обичайна, учтива и полугласна реплика.

Непознатият се приведе в поклон (по-подходящ за минали времена, отколкото за днешните плебейски дни). Най-неочаквано изгуби равновесие и щеше да падне, ако Марвин не го бе сграбчил и поставил отново на крака.

— Много ви благодаря — каза мъжът, без нито за миг да губи достойнството си. — Сващанията ви за времето и хората са повече от правилни, а това не се забравя.

След което се обърна и закрачи към тълпата.

Марвин гледаше след него озадачен. Нещо в този човек май не беше съвсем в ред. Може би мустаците (вероятно фалшиви) или тънките, сякаш изрисувани вежди, или изкуствената бенка на лявата буза, или пък обувките, които добавяха поне шест сантиметра към ръста му, или пелерината, която скриваше природно тесните му рамене. Каквото и да беше, Марвин се почувства объркан, но не и обезокуражен, защото под самохвалното държание на непознатия прозираха доказателства за един бодър и приятен дух, в който не можеш да се усъмниш толкова лесно.

Унесен в тези мисли Марвин се загледа в ръцете си. Разглеждайки ги от близо той забеляза на дланта си парченце хартия. То със сигурност не бе попаднало там случайно. Марвин реши, че непознатият с перелината го е пъхнал в ръката му когато залитна, (или, както едва сета разбра, се престори, че залита). Това поставяше събитията от последните пет минути в нова светлина.

Леко намръщен Марвин разгърна листчето и прочете:

„Ако господинът би желал да чуе нещо, едновременно от негов и вселенски интерес, важността на което в непосредствено настояще и далечно бъдеще остава неизменна и което не би могло да се обясни детайлно поради очевидни и твърде уважителни причини, то нека господинът дойде в деветия час в Хана на обесения и седне на масата в далечния ляв ъгъл, да носи бяла роза на ревера си, в дясната ръка да държи копие на «Диариус де Целзиус» (четвърто издание), а с малкия пръст на лявата да почуква по масата в произволно избран ритъм.

Ако тези инструкции бъдат спазени Някой ще дойде при Вас и ще Ви направи съпричастен с онова, което вярвам бихте желали да чуете.

Подпис: Доброжелател“

Марвин мисли доста време върху бележката и това, в което го въвличаше. Той усети, че по някакъв невъобразим начин група от взаймосвързани животи и проблеми, абсолютно непознати за него, пресичаше пътя му.

Но сега беше момент да се избира. Наистина ли трябваше да се включи в нечия схема независимо колко е значителна? Не беше ли по-добре да избегне намесата и да се отдаде на спокойния си самотен път през метафоричните деформации на света?