Робърт Шекли - Обмен на разуми

Видя, че към посадата бавно се движи фигура.

— Кати! — извика Марвин.

И наистина беше тя.

— Търсенето завърши четиридесет и три минимикросекунди преди изтичането на периода на РС — обяви Валдец. — По този начин теорията още веднъж се потвърди от практиката.

Но Марвин не го слушаше. Тичаше да посрещне тъй дългоочакваната си любов и я притисна в обятията си. А Валдец, този лукав приятел и мълчалив спътник, се подсмихна и поръча нова бутилка вино.

Най-после бяха заедно — прекрасната Кати, прекосила звезди и планети и привлечена сякаш от магия в пункта на откриването; и Марвин — млад и силен, с широка усмивка върху загорялото, добродушно лице. Марвин, с жара и безразсъдната самоувереност на младите, готови да приемат призива на древната, неразгадаема вселена; и до него Кати, по-млада на години, но по-възрастна с насладствената й интуитивна женска мъдрост, прелестната Кати, в чиито красиви, тъмни очи сякаш се бе притаила зареяна тъга, неуловима сянка на предвидима скръб, за която Марвин не подозираше — просто изпитваше непреодолимо желание да брани тази девойка, изглеждаща така крехка, забулена в тайни, които не може да сподели, девойка, която в крайна сметка дойде при него — човека, лишен от тайните, които би могъл да разкрие.

Тяхното щастие беше и възвишено, и помрачено. Под носа на Марвин тиктакаше бомба, отброяваща неумолимите мигове на неговата съдба, създаваща отмерен ритъм за танца на любовта. Но чувството на обреченост само сплоти двете различни съдби, вдъхна им нежност и значимост.

Той създаде за нея от утринната роса водопад, от цветните камъчета на брега на поточето направи огърлица — по-красива от диамантена, по-печална от перлена. Тя го оплете в мрежа от копринени коси, поведе го далеч надолу, в дълбоките, бездънни води, отвъд пределите на забравата. Той й показа замръзналите звезди и разтопеното слънце; тя му подари дългите, усукани сенки и шепота на черното кадифе. Той протегна ръка към нея и докосна мъха, тревата, вековните дървета, пъстрите скали; върховете на пръстите й погалиха старите планети и сребърната светлина на луната, припламванията на кометите и крясъкът на изпаряващите се слънца.

Забавляваха се с игри, в които той умираше, а тя остаряваше, за да изпитат радостта от повторното раждане. Чрез любовта си разсичаха времето на части и пак го сглобяваха — по-хубаво, по-обемисто, по-бавно. За играчки им служеха планините, стените, равнините, езерата. Душите им сияеха като скъпоценни козини.

Станаха любовници. И не правеха нищо друго, освен да се любят. Но някои ги мразеха. Мъртвите пънове, яловите орли, блатата — те им завиждаха за щастието. Клетвите и обещанията на любовниците не бяха подвластни на неотложните промени, бяха безразлични към предположенията на хората и с удоволствие продължаваха да действат за разрушаването на всемира. Непоклатимите изводи с охота се подчиняваха на древните предначертания, записани в костите, закодирани в кръвта, татуирани по кожата.

Предстоеше да се взриви бомбата. Тайните изискваха тълкуване. А от страха се раждаше знание и тъга.

И една сутрин Кати беше изчезнала, сякаш никога не бе съществувала.

Заминала! Кати беше заминала! Възможно ли бе? Нима Животът, този мрачен шегаджия, отново бе започнал с номерата си?

Марвин отказа да повярва. Щателно претърси всички ъгълчета на посадата, търпеливо пролази цялото селце. Нямаше я никъде. Продължи издирването в близкото градче Сан Рамон де лас Тристецас, разпита келнерките, домоуправителите, продавачите, проститутките, полицаите, сводниците, просяците и всички останали. Питаше ги дали не са виждали девойка, прекрасна като зората, с неописуемо красива коса, с несравнимо гъвкави ръце и крака, с черти на лицето, чиято прелест е сравнима само с тяхното съвършенство, и така нататък. Но всички отговаряха едно и също: „Не, сеньор, не сме виждали такава жена нито сега, нито по-рано, нито когато и да било“.

Марвин се успокои само колкото да даде по-сносно описание и откри на пътя романтик, който бил видял девойка, приличаща на Кати, която отпътувала на запад в голяма кола, а до нея седял дебел мъж с пура в уста. Някакъв каналджия пък я видял да напуска града със синя чанта под мишница. Вървяла с отмерена, твърда крачка.

По-късно служителят на една бензиностанция му предаде бележка, която Кати бе надраскала с разкривен от бързане почерк. Започваше така: „Марвин, миличък, моля те, опитай се да ме разбереш и да ми простиш. Толкова пъти се опитах да ти кажа — беше ми необходимо…“