Робърт Шекли - Обмен на разуми

— Какво стана с теб? — попита Марвин.

— На дванайста дупка попаднах в закривяване на времето. Ако се върнеш на Земята, поговори за това с шефа на клуба. Никога не съм бил клюкар, обаче мисля, че трябва да кажеш на кметската управа за това. Нека затрупат авариралата площ с боклук или нещо такова. Остави ме мен, но ако изчезне някое дете, ще се заформи голям скандал.

— Добре, чичо Макс, ще поговоря с тях. Накъде си се запътил?

— Имам среща в Самара 10 10 Намек за древна източна легенда, преразказана от Съмърсет Моъм. Някакъв роб паднал в краката на господаря си и го помолил да му даде кон, за да избяга в град Самара, защото преди малко срещнал Смъртта, която го посочила с пръст. Господарят се съгласил. След малко и той срещнал Смъртта и я попитал за случката. Тя му отговорила, че не е сочила роба, а просто се учудила, че той е тук, защото същата вечер имала среща с него в град Самара. . Благодаря за виното, момчето ми, и се пази. Между другото известно ли ти е, че нещо тиктака под носа ти?

— Да. Това е бомба.

— Предполагам, че знаеш какво правиш. Сбогом, Марвин.

Чичо Макс уморено се затътри по пътя. Калъфа за голф се поклащаше на гърба му, а стик номер две му служеше за тояжка. Марвин възобнови прекъснатото чакане.

След половин час забеляза, че по пътя бърза някаква жена. За момент в гърдите му бликна надежда, но веднага се отпусна тежко назад. Не беше Кати, а майка му.

— Доста далеч от къщи си стигнала, мамо — спокойно каза Марвин.

— Знам. Разбираш ли, хванаха ме търговци на бели роби.

— А така! И как?

— Ами, тръгнах да нося коледна баница на едно бедна семейство на улица „Празна кесия“, ама полицията беше отцепила района и по едно време усетих, че съм дрогирана, и като се свестих, бях в Буенос Айрес, в разкошна стая, а до мен стоеше някакъв тип, събличаше ме с поглед и на развален английски ме питаше дали не искам да се позабавляваме. Казах „не“, а той ме награби с доста гнусни намерения.

— А така! И после?

— Нищо. Сетих се за хватката, на която ме научи мисис Джесперсън. Знаеш ли, че можеш да убиеш човек, ако го удариш силно под носа? Не исках да постъпвам така, Марвин, но това беше най-добрия изход. Оказах се на улицата в Буенос Айрес, после се случи това-онова и ето ме тук.

— Ще пийнеш ли малко вино?

— Трогната съм от вниманието ти, но е време да потеглям.

— Къде си тръгнала?

— Към Хавана — отвърна майката. — Нося вести на Гарсия. Марвин, да не си настинал?

— Не. Сополив съм, защото на носа ми виси бомба.

— Пази се, Марвин — поръча май му и забързано се отдалечи.

Времето си минаваше. Марвин обядва на терасата, поля обяда с реколтата на граф Сангре ди Омбре от ’36 година и се разположи под гъстата сянка на белия паладиум. Златистото слънце пое към гористите възвишения. По пътя забързано вървеше някакъв човек…

— Татко! — извика Марвин.

— Добър ден, Марвин — поздрави го баща му, умело прикривайки изненадата си. — Трябва да отбележа, че те срещам на най-невероятни места.

— И за теб бих казал същото.

Бащата се намръщи, оправи си вратовръзката и премести куфарчето си в другата ръка.

— В присъствието ми тук няма нищо чудно — каза той на сина си. — Обикновено майка ти ме взима от гарата с колата. Обаче днес нещо закъсня и затова си тръгнах пеша. Реших да скъся пътя и да мина през игрището за голф.

— Ясно.

— Честно казано, най-прекия път се оказа най-заобиколен, защото по мойте сметки се разхождам вече един час, ако не и повече.

— Татко — меко каза Марвин, — не се паникьосвай, но ти вече не си на Земята.

— В шегата ти няма нищо смешно — отбеляза бащата. — Забелязах, че архитектурата не прилича на тази, която може да се види в щата Ню Йорк. Обаче не се съмнявам, че ако мина още сто метра по тоя път, ще изляза на Анандейл авеню, а от там ще стигна до ъгъла на улица „Клен“ и улица „Ела“. А от там до къщи са две крачки.

— Сигурно си прав — съгласи се Марвин. Не му се беше случвало да наддума баща си.

— Е, аз тръгвам. Между другото, Марвин, знаеш ли, че от носа ти виси някакво чуждо тяло?

— Да, сър — отвърна Марвин. — Това е бомба.

Бащата свъси вежди, изпепели сина си с поглед, тъжно поклати глава и продължи по пътя си.

— Нищо не разбирам — сподели по-късно Марвин с Валдец. — Защо всички ме намират? Това е някак си противоестествено!

— Така е — увери го Валдец. — Но е неизбежно, което е по-важното.

— Може и да е неизбежно, но също така е и невероятно.

— Факт — съгласи се Валдец. — Макар че предпочитам да го наричам „форсирана вероятност“. С други думи това е едно от неопределените обстоятелства, с които борави теорията на търсенето.