Робърт Шекли - Обмен на разуми

— Не съм много сигурен…

— Затова пък аз съм сигурен. И на неизказания ви въпрос ще отговоря така: „Приятелството е като любовта — то не познава граници“.

— Много мило от ваша страна — Марвин не сваляше поглед от пропастта. — Обаче с Кати се познаваме толкова отскоро, че не знам дали си подхождаме. Може би ще се окаже, че е по-добре да си дигаме чукалата оттук.

— Не сте много убедителен, приятелю — разсмя се Валдец. — Моля ви, не се притеснявайте за моята безопастност.

— Честно казано, безспокоя се моята безопастност.

— Глупости! — весело извика Валдец. — Пламъкът на страстта изгаря престорения хлад в думите ви. Напред, приятелю!

Явно Валдец беше решен ако трябва и със сила да го завлече при Кати, независимо дали Марвин желае или не. Единственият изход бе мълниеносто на цапардоса Валдец по ченето, да го нарами и да се върне в цивилизацията. Приведе се леко напред.

Спътникът му остъпи.

— Не става, приятелю! Любовта пак издаде намеренията ви. Искахте да ме нокаутирате, нали? И след като се уверите, че съм настанен удобно и имам достатъчно храна, да тръгнете сам-самичък през бялата пустиня. Само че аз отказвам да се подчиня. Продължаваме заедно, компадре.

И като си метна на гърба мешката с провизиите, Валдец започна да се спуска в пропастта. За Марвин остана само да го последва.

Няма да досаждаме на читателя с подробности от величавия поход през планината Мууртескю, със страданията на обладания от любов Марвин Флин и непоколебимият му спътник. Няма да описваме нито причудливите халюцинации, измъчвали пътешествениците, нито временната лудост на Валдец, когато се провъзгласи за птица, способна да прелети над тристаметрова пропаст. Също така за никой, освен за философите, няма да е интересен психологическия процес, в резултат на който Марвин, при мисълта за понесените лишения, мина от привързаност към споменатата дама през силна привързаност, след това през любов и накрая към свепоглъщаща страст.

Достатъчно е да кажем, че всичко това се случи, пътешествието през планината трая много дни и им донесе куп преживелици. Но най-после завърши.

От билото на последния хълм Марвин погледна надолу и вместо ледени полета видя зелена морава, хълмиста гора под лятното слънце и селце, сгушено до завоя на реката.

— Това… Това е…

— Точно така, сине — тихо промълви Валдец. — Това е Монтана де лос Трес Пикос в провинция Аделанте, в страната Ламбробия, в долината на Синята Луна.

Марвин благодари на този стар гуру — с друга дума не може да се назове ролята, изиграна от лукавия, безпогрешен Хуан Валдец — и тръгна към пункта на откриването, където трябваше да чака Кати.

Монтана де лос Трес Пикос! Тук, сред кристалночистите езера и високите планини, простоватите добродушни селяни мудно се трудят под палмите, приличащи на лебедови шии. На обяд и в полунощ под осеяните с амбразури стени на старинния замък се точи жалното ехо на китарни акорди. Мургави девойки събират едри чепки грозде, наблюдавани от мустакат дъртак със задрямал камшик, увиснал на косматата му китка. В това старинно, но привлекателно островче на една отминала епоха доведе верният Валдец своя приятел.

Край селото, до живописна горичка, имаше нещо като хотел, или на местния език — посада. Валдец се запъти право натам.

— Наистина ли тук е най-подходящото място да чакам? — поинтересува се Марвин.

— Определено не — отвърна Валдец с неизменната си усмивка. — Но като избрах него, а не прашния градски площад, сведох до минимум мнимооптичната грешка. Освен това тук е по-уютно.

Марвин се предаде пред мъдростта на мустакатия си спътник и се настани в посадата като у дома си. Седна на вкопаната в земята маса, откъдето можеше да наблюдава двора и пътя зад него. Подкрепи се с малко вино и се зае да приложи на практика теорията на търсенето, като изпълни своята част от задачата — започна да чака.

След около час Марвин забеляза, че по бялата лента на пътя се движи дребна, тъмна фигура. Когато се приближи, видя пред себе си възрастен човек, прегърбен под тежесттта на обемист цилиндричен предмет. Човекът вдигна изтормозеното си лице и погледна право в очите на Марвин.

— Чичо Макс!

— О-о, Марвин, здравей — отговори чичо Макс. — Бъди така добър да ми налееш чаша вино. Доста прах глътнах по пътя.

Марвин му наля вино, все още не вярващ на очите си. Та чичо Макс беше изчезнал преди десет години по доста тайнствен начин! За последен път го бяха виждали да играе голф в клуб „Справедливи небеса“.