Робърт Шекли - Обмен на разуми

— Никога вече няма да се усмихвам!

— Ще се намери кой да заеме мястото ми — предсказа красавицата.

— Вие сте изкусителка!

— Разминаваме се като кораби в морето — поправи го тя.

— Наистина ли няма да се видим повече?

— Времето ще покаже.

— Бих вървял след вас като сянка — промълви Марвин с надежда.

— На изток от слънцето и на запад от луната — издекламира тя.

— Колко сте коравосърдечна!

— Бях забравила за времето, но сега се сетих.

При тези думи жената се хвърли към вратата и изчезна.

Марвин я изпроводи с поглед, след това седна на бара.

— Едно за мен и едно за из път — подхвърли той на бармана.

— Всички жени са двуличници — увери го барманът, докато пълнеше чашите.

— При нея ще изсъхна, без нея ще издъхна — оплака се Марвин.

— Момъкът има нужда от момиче.

Марвин пресуши чашата и я протегна за нова порция.

— Розов коктейл за сините ми мечти — поръча той.

— Може да е била уморена — предположи барманът.

— Не знам защо я обичам толкова. Затова пък знам защо слънцето помръкна. В моята самота тя ме преследва като дрънкането на пиано в съседната стая. Ще се навъртам наоколо… Може и да няма смисъл, но ще запазя спомена за пролетта и за нея… Ласкавият ветрец не подухва…

Не се знае още колко Марвин би продължил със словоизлиянията си, ако на около половин метър от себе не беше чул:

— Ей, мийстър!

Марвин се обърна и видя на съседния стол закръглен селсъсиец, облечен в дрипи.

— К’во искаш? — грубо попита Марвин.

— Ти искаш да видиш този красив мучачо пак?

— Да. Ти какво можеш…

— Аз частен дедектив намирам безследно изчезнали гарантиран успех иначе няма възнаграждение.

— Що за странен говор?

— Ламбробиански. Името ми е Хуан Валдец и съм роден в страната на фиестите на границата дойдох в големия град Норт да натрупам състояние.

— Бостанско плашило — изкоментира барманът.

— Как ме нарече? — попита дребосъка с подозрителна кроткост.

— Бостанско плашило, въшливо малко бостанко плашило — озъби се барманът.

— Значи не ми се е причуло — каза Валдец, извади от пояса си дълъг двуостър нож, заби го в сърцето на бармана и спокойно го прибра. — Аз съм кротък човек, сеньор — обърна се той към Марвин. — Не се обиждам лесно. В родното ми село Монтана Верде де лос Трес Пикос ме имат за безобиден. Не искам нищо освен да отглеждам пейотовите си пъпки във високите планини на Ламбробия под сянката на онова дърво, дето му викат „шапка против слънце“, защото това са най-хубавите пейотови пъпки на света.

— Напълно ви разбирам.

— Но въпреки това — продължи Валдец с болка в гласа, — когато експлойтатор del norte ме оскърбява, с което позори паметта на родителите ми… О, сеньор, тогава червена пелена пада пред очите ми, ножа сам скача в ръката ми и без забавяне пронизва сърцето на всеки, който обижда сина на бедняк.

— Е, случва се.

— Ако не броим изостреното ми чувство за чест, може да се каже, че съм като дете — поривист и безгрижен.

— Честно казано, забелязах…

— Стига сме дрънкали. Ще ме наемете ли да ви намеря момичето? Ама разбира се. El buen pano en el arca se vende, verdad?

— Si, hombre — засмя се Марвин. — Y el deseo vence al miedo!

— Pues, adelande!

И ръка за ръка двамата приятели тръгнаха в нощта под хилядите блестящи звезди, подобни на върховете на копията на безчислена войска.

Навън Валдец обърна мургавото си, мустакато лице към небето и намери съзвездието Инвидиус, което в северното полукълбо безпогрешно сочи на север-североизток. Прие го за изходна точка и мислено начерта кръст, като отчете силата на вятъра (който духаше от запад със скорост седем километра в час) и дължината на мъха (растящ по северната страна на дънерите по един милиметър на ден). Направи поправка на източната грешка — двайсет сантиметра на всеки километър (течение) и южната грешка — десет сантиметра на всеки сто метра (комбиниран тропически ефект). Като отчете всички данни, уверено закрачи на юг-югозапад.

Марвин го последва. Не беше минал и един час, когато напуснаха очертанията на града и тръгнаха из стърнищата. След още един час изчезнаха всички признаци на цивилизацията и пейзажа се смени с безкрайни гранитни грамади и хлъзгав доломит.

Валдец не показваше признаци да спира и Марвин започна леко да се безспокои.

— Мога ли да знам все пак къде отиваме?

— Търсим вашата Кати.

— Толкова далеч от града ли живее?

— Нямам представа къде живее.

— Какво?