Робърт Шекли - Обмен на разуми

Излезе от дупката през главния вход и го запуши с тапата.

Мракът се сгъстяваше. Звездите мъждукаха отгоре, но му се струваше, че не са повече от милиадрите огънчета пред входовете на безбройните дупки, обществени и частни, и всички огньове се сливаха в пулсиращото сърце на големия град. Това зрелище дълбоко го развълнува. Сигурно там някъде, из столичните лабиринти, ще се намери нещо такова, което да му достави радост. Или поне мирна забрава.

И така, Марвин унило, макар и не без известна надежда, се отправи към примамливия, трескав Централен Канал — да види какво му е приготвила съдбата.

Марвин вървеше по дървения тротоар със стремителна походка, скърцайки с кожените си чизми. Усети едва доловим смесен аромат на босилек и туя. Отляво и отдясно кирпичените стени на жилищата блестяха на лунната светлина като мексиканско сребро. От съседния бар се чуваха отривисти акорди на банджо…

Марвин рязко спря и се намръщи. Откъде се е взел тук босилек? А баровете? Какво става?

— Нещо лошо ли има, страннико? — попита го дрезгав глас.

Флин се обърна. От сянката на универсалния магазин излезе някаква фигура. Оказа се каубой — смърдящ скитник с прашна, черна шапка, смешно нахлупена върху мръсното чело.

— Нещо не е както трябва. Всичко ми се струва доста чудновато.

— Няма за какво да се вълнуваш — увери го каубоят. — Просто системата ти за метофорични критерии се е променила. А за това в затвора не вкарват. Би трябвало да се радваш, че не си се избавил от кошмарнити асоциации на разни зверове и насекоми.

— Че какво им лошото на моите асоциации? Намирам се на Сълсъс V и живея в дупка, нали?

— Какво от това? Нямаш ли въображение?

— Даже ми е в повече. Но не е там работата. Съвсем нелогично е да си въобразявам, че съм на Земята и ти си каубой, а ти на практика да си къртоподобдо създание от Сълсъс V.

— Така си е — съгласи се каубоят-скитник. — Явно си пришпорил склонността си към аналогии и бушона ти е гръмнал. Затова възприятието ти се е заело със задачата за емпирическа нормализация. Това състояние са нарича „метафорична деформация“.

Чак сега си спомни, че мистър Блендърс го предупреди за този феномен. Метафоричната деформация — болестта на всеки трампър — го бе повалила мигновено, без никакво предупреждение.

Би трябвало да се разтревожи, но чувстваше само леко учудване. Емоциите му съответстваха на възприятието, защото незабелязаната промяна по същество е неусетна.

— Кога ще започна да виждам нещата такива, каквито са?

— Това е въпрос, достоен за философ. За твоя случай мога да кажа, че синдромът ще премине веднага след като са върнеш на Земята. Ако продължиш да пътуваш, процесът на перцептивно аналогизиране ща се изостри. Разбира се, могат да се очакват и кратки, произволни проблясъци на нормалното състояние.

За Марвин всичко това изглеждаше интересно, но не и опасно. Пъхна палци в джобовете на дънките си и каза с типичен каубойски глас:

— Какво-о пък, според мене-е трябва да играем с картите-е, които са ни раздадени. Няма нужда да стърчим тука-а цяла вечер и да се препираме-е. Ти самият кой си, страннико-о?

В гласа на каубоят-скитник пролича неприкрито задоволство:

— Аз съм този, без който целия разговор би бил невъзможен. Аз съм въплащение на Необходимостта. Без мен трябваше сам де си спомниш цялата теория на метафоричната деформация, а ти едва ли си способен на подобен подвиг. Напълни шепата ми със сребро.

— Така приказват циганките — презрително каза Марвин.

— Извинявай — отвърна каубоят без капка смущение. — Да ти се намира някоя цигара?

— Да — Марвин му протегна пакет „Бул Дурхам“. Замислено огледа новия си приятел, преди за продължи: — Какво-о пък, доста уплашен изглеждаш, да не говорим, че ни наполовина магаре и наполовина — чакал. Но съм решил да се държа за теб независимо какъв си.

— Браво — сериозно каза скитникът. — Ловко се спряваш с измененията на контекста, като маймунка с банани.

— Приема това за комплимент — хладнокръвно отвърна Марвин. — Сега накъде, професоре?

— Все напред, към най-близкия долнопробен бар.

— Ура! — изграчи Марвин и с разпусната походка се устреми към широко отворените врати на бара.

Веднага на ръката му увисна някаква особа. Впи поглед в него и му хвърли усмивка, наподобяваща яркочервен барелеф. Живите гримирани очички имитираха веселие, вялото лице се опитваше да изобрази лъжовно веселие.

— Ела с мен горе, малкия — извика страховитата вещица. — Да се смеем, да се веселим!