Робърт Шекли - Обмен на разуми

О, Селсъсци, прехвърляйте мостовете си ако щете и през хиляди реки, съединявайте разпилените части на планетата си. Целият ви майсторлък отива на вятъра, защото могилата си остава под краката ви, продължава да чака, продължава да е търпелива. Пред вас има път, селсъсци, но той неминуемо води към смъртта. И независимо от цялата ви хитрост, селсъсци, не можете да разберете най-простото нещо. Формата на сърцето е такава, за да може да го прониже стрела. Останалото са странични ефекти“.

За това си мислеше Марвин, застанал на средата на моста. Обзе го велика мъка, желание да зареже всичките си стремежи, да се откаже от болката и удоволствията, да забрави дребните радости и болки, успехи и неуспехи, да приключи с развлеченията и да продължи делото на живота, което се приключва със смъртта.

Бавно се качи на парапета и се изправи, балансирайки над вихрените пясъчни потоци. Забеляза с периферното си зрение как иззад стълба се появи някаква сянка, приближава парапета, накланя се над бездната и с опасност за живота се прехвърля…

— Стой! Чакай! — изкрещя Марвин. Разрушителните му стремежи моментално изчезнаха. Виждаше само едно — живо същество на ръба на смъртта.

Сянката ахна и се хвърли към зейналата бездна. Марвин се хвърли и успя да я хване за крака, който така отчаяно зарита, че едва не го повлече след себе си. Но той бързо оцени обстановката, впи пипалата си в грапавия камък на пешеходната пътека, разкрачи се за по-голяма опора, а с двата си горни крайника се хвана за стълба, а със свободните държеше самоубиеца.

Настъпи миг на критично равновесие. След това силата на Марвин си каза думата и съпротивата на неуспелия самоубиец беше прекършена. Бавно и внимателно Марвин започна да издърпва спасения — прехвърли краката му, прихвана го за голямата бедрена кост и накрая го положи върху моста.

От собствените му мрачни помисли не остана и следа. Марвин хвана самоубиеца за раменете и свирепо го раздруса.

— Нещастен глупак! Страхливец! Само един идиот или невменяем разчиства така сметките си със живота. Нямаш ли поне малко воля, кучи…

Навреме си прехапа езика. Неуспелият самоубиец целият трепереше и не смееше да го погледне. Чак сега Марвин забеляза, че е спасил жена.

По-късно, в отделно сепаре на ресторанта до моста, Марвин се извини за грубите думи, които се бяха изплъзнали от устата му само поради моментната му екзалтация. Но жената грациозно махна с лапа и отказа да приеме извинението.

— Та вие сте прав. Постъпих като идиотка или невменяема, или и двете. Страхувам се, че дефиницята ви е точна. Трябваше да ме пуснете да скоча.

Марвин забеляза, че е красива. Миньонче — стигаше едва до гърдите му, но имаше идеални пропорции. Коремчето й беше като наточен цилиндър, гордата главичка наклонена към тялото под ъгъл пет градуса (от този наклон го свиваше под жлъчката). Съвършени черти на лицето — от сладките цицинки на челото до квадратната челюст. Двата яйчника бяха скромно покрити с бяло сатенено шалче, скроено в стил „принцеса“, от което се подаваше само съблазнителна ивица зелена кожа. Всички крачета бяха омотани в оранжево, подчертаващо гъвкавите сегменти на ставите.

Дори и неуспяла самоубийца, за Марвин тя беше най-ослепителната красавица, която беше виждал на Селсъс.

От тази красота гърлото му пресъхна и сърцето му заби учестено. Усети се, че не откъсва поглед от белия сатен, скриващ (но и очертаващ!) щръкналите яйчници. Едва се отърси от това и се усети, че съзерцава сладострастно чудо — дълъг крак с мното стави. Изчерви се силно и се застави да гледа към сладката цицинка на челото.

Жената като че ли не забелязваше страстното му внимание. Предложи му простодушно:

— Защо не се запознаем, след като се получи така?

Двамата дружно се разсмяха на остроумната забележка.

— Марвин Флин.

— Фтистия Хелд — представи се младата жена.

— Ще ви наричам Кати, ако не възразявате.

Отново прихнаха, след което Кати стана сериозна. Като видя колко бързо лети времето, тя се изправи и каза:

— Още веднъж ви благодаря. Време е да тръгвам.

— О, да — Марвин също стана. — Кога ще ви видя?

— Никога — отвърна тя тихо.

— Ама аз имам нужда! Искам да кажа, че сега, след като ви намерих, за нищо на света не искам да ви изгубя!

Тя тъжно поклати главичката си и прошепна:

— Ще си спомняте ли понякога за мен?

— Не бива да се разделяме!

— Ами, ще го преживеете — гласът й не звучеше строго.