Робърт Шекли - Обмен на разуми

— Най-забавното е — обясни скитникът, — че обичаите изискват тая девица да носи подобна маска, защото който продава наслада, трябва да изглежда радостен. Изискването не е от най-леките, приятелю, и не се налага на всяка професия. Забележи: на търговеца на риба е разрешено да не обича шаран, търговеца на зеленчуци може и да не опитвал репички, даже вестникарчето може да не е грамотно. Никой не иска от отшелниците да изпитват наслада от свещеното си мъченичество. Само продавачките на любов са задължени вечно да чакат недостижимото пиршество.

— Твоят приятал е голям шегаджия, нали? — обади се изрисуваната вещица. — Но ти ми харесваш повече, бейби, караш вътрешностите ми да изтръпват.

По врата на бесрамницата висяка миниатюрни дрънкулки — череп, пиано, стрела, бебешка обувка и пожълтял зъб.

— Това какво е? — полюбопитства Марвин.

— Символи.

— На какво?

— Ела горе и всичко ще ти обясня, миличък.

— И така — напевно произнесе каубоят, — пред нас е истинското, непосредствено изразяване на пробудилата се женска натура, пред което мъжките ни чудатости изглеждат като детски играчки.

— Да тр’гваме! — изсъска харпията и зъвртя мощното си туловще, имитирайки страст, която изглеждаше още по-отблъскваща, защото беше неподправена. — Нагоре към леглото! Ще ти покажа нещо истинско! Когато правиш любов с мен, ще разбереш какво е го правиш истински! — И завъртя към него предницата си, приличаща на бронираното чело на тиранозавър.

— Много ви благодаря, но сега мисля да…

— Нямаш нужда от любов?

— Честно казано — не.

Жената опря чепатите си юмруци на кръглите бедра и заяви:

— Кой би помислил, че ще доживея този миг?

И впи дланта си, не отстъпваща по форма и размери на чилийско пончо, в гърлото на Марвин.

— Идваш веднага с мен, гнусно, страхливо, егоистично копеле с нарцисов комплекс, иначе, кълна се в Арес, ще ти извия врата като на пиле!

Скандалът изглеждаше неизбежен, защото страстта лишаваше жената от способността да контролира желанията си.

За щастие каубоят, подчинявайки се ако не на инстинктите си, то поне на здравия разум, извади от кобура револрева си, наведе се към жената и почука по хипопотамсктата й ръка.

— Да не си посмяла да му причиниш болка! — заповяда той с дрезгав контраалт.

Марвин побърза да го подкрепи:

— Кажи й да престане да ме стиска! Това вече е прекалено — не можеш спокойно да си излезеш от дупката, без да попаднеш на скандал…

— Не плачи, за Бога, стига си ревал! — прекъсна го каубоят. — Знаеш, че не понасям да цивриш!

— Не рева — подсмръкна Марвин. — Ама тя ми скъса ризата, дето ти ми я подари!

— Ще ти подаря друга — утеши го скинтикът. — Само не прави повече сцени!

Жената ги гледаше с опулени очи и Марвин използва объркването й, за да извади от чантичката си лостче, което пъхна под отеклите й пръсти и се освободи от захвата й. Без да се бавят, Марвин и каубоят скочиха през вратата, изтичаха през моста и стремително побягнаха към свободата.

Когато непосредствената опасност премина, Марвин веднага се съвзе. Пелената на метафориичната деформация падна от очите му и настъпи перцепевтивно-емпирицната ремисия. Стана му ясно, че каубоят-скитник не е никакъв каубой, а бръмбар-паразит от вида S Ктулу. Не можеше да има грешка — бръмбарите Ктулу имат характерен вторичен слюнен поток, разположен малко вляво под хранопроводния ганглий.

Тези бръмбари се хранят с чуждите емоции — техните отдавна са атрофирали. Винаги се крият в тъмните ъгли и чакат някой сълсъсец да мине в обсега на рецепторите им. Точно това се бе случило и с Марвин.

Като разбра каква е работата, Марвин изпрати към бръмбара толкова силно чувство на гняв, че Ктулу — жертва на свръхчувствителните си емоционални рецептори — падна в безсъзнание. Марвин оправи златисто-бронзовата пелерина, изпъна пипалата и продължи по пътя си.

Приближи до моста над щирока и бърза пясъчна река. Спря на средата и се загледа в черните дълбини, които неотстъпно следваха пътя си към тайнственото пясъчно море. Гледаше като хипнотизиран, а халката в носа отброяваше миговете три пъти по бързо от сърцето му.

„Всеки мост е единство на противоположностите — мислеше си Марвин. — Хоризонталното му протежение свидетелства за преходността на света, а вертикалното напомня за заплаващите ни провали, за неизбежната смърт. Всички ние се стремим напред, преодоляваме препяствията, но под краката ни се отваря бездната за плащане на първородния грях. Строим, издигаме, градим, но върховния архитект е смъртта — тя създава хълмове само за да съществуват и пропасти.