Орсън Кард - Говорителя на мъртвите

Миро кимна:

— А Пипо?

— Пипо е разказал на прасенцата за откритието си. Че Десколадата, която убива хората, е част от тяхната нормална физиология. Че техните тела могат да се справят с трансформациите, които нас ни убиват. Мандачува е обяснил на съпругите, че това означава: хората не са богоподобни и не са толкова всесилни. Че в известен смисъл са дори по-безпомощни от „малките“. Че онова, поради което хората са по-силни от прасенцата, не е нещо вродено — ръстът, мозъкът, езикът ни, — а по-скоро случайността, че в познанието сме с няколко хиляди години преди тях. И ако могат да придобият нашето познание, тогава хората няма да имат власт над тях. Откритието на Мандачува, че прасенцата са потенциално равни на хората — ето това е била причината за наградата, а не информацията, която Пипо им е дал и която е довела до това откритие.

— Значи и двамата…

— Прасенцата не са искали да убият нито Пипо, нито Либо. И в двата случая решителните постижения са били дело на прасенцата. Единствената причина, поради която Пипо и Либо са загинали, е, понеже не са могли да намерят сили да вдигнат ножа и да убият приятел.

Миро сигурно бе забелязал болката, изписана върху лицето на Ендър, въпреки усилията му да я скрие. И отговори на горчивината на Ендър.

— Ти — рече Миро, — ти можеш да убиеш всекиго.

— Това е умение, с което съм се родил — отвърна Ендър.

— Ти уби Човек, защото знаеше, че ще заживее нов и по-добър живот.

— Да.

— И мен — също — рече Миро.

— Да — отвърна Ендър. — Отпращането ти доста прилича на убийство.

— Но дали ще заживея нов и по-добър живот?

— Не знам. Ти вече се справяш по-добре от едно дърво.

Миро се засмя:

— Значи имам едно предимство в сравнение с добрия стар Човек, нали? Поне съм амбулаторен случай. И не се налага някой да ме бие с пръчка, за да мога да говоря. — Изражението на Миро отново помръкна. — Разбира се, сега той би могъл да има хиляди деца.

— Не разчитай да останеш целомъдрен цял живот — рече Ендър. — Може и да се разочароваш.

— Надявам се — рече Миро. И след кратка пауза: — Говорителю?

— Наричай ме Ендър.

— Ендър, нима тогава Пипо и Либо са умрели напразно?

Ендър схвана подтекста на истинския въпрос: нима и аз сега понасям всичко това напусто?

— Има и по-лоши причини човек да умре — отвърна Ендър, — отколкото да умре, защото не може да понесе мисълта, че трябва да убива.

— Ами какво ще кажеш за човек, който не може да убива, не може да умре, но не може и да живее?

— Не се самозалъгвай — отвърна Ендър. — Някой ден ще вършиш и трите.

Миро отпътува на следващата сутрин. Изпратиха го със сълзи. Седмици след това на Новиня й бе трудно да прекарва и минута у дома, защото отсъствието на Миро бе болезнено за нея. И макар да се бе съгласила от сърце, че е добре за Миро да замине, все още за нея бе непоносимо, че е изгубила детето си. Това накара Ендър да се запита дали и собствените му родители бяха изпитали такава болка, когато го бяха отвели от тях. Предположи, че не. Нито пък са имали надежда да се върне. Той винаги бе обичал децата на други хора повече, отколкото го бяха обичали неговите собствени родители. Е, той ще се подготви да отмъсти за това, че го бяха изоставили. Той ще им покаже три хиляди години по-късно как трябва да се държи един баща. Епископ Перегрино ги венча в покоите си. Според сметките на Новиня, ако побързаха, тя беше още достатъчно млада да роди нови шест деца. Заеха се без помайване с тази задача.

Преди венчавката обаче се случиха два забележителни дни. През един летен ден Ела, Уанда и Новиня му представиха резултатите от изследванията и заключенията си (колкото е възможно по-пълни): за жизнения цикъл и обществената уредба на прасенцата, мъжки и женски, както и относно възстановката на евентуалния им модел на живот, преди Десколадата да ги свърже завинаги с дърветата, които дотогава не са били нищо друго освен окръжаваща среда. Ендър бе стигнал до свои заключения кои бяха прасенцата, особено кой бе Човек, преди да поеме пътя на живота в светлина.

Той живя с прасенцата една седмица, докато пишеше „Животът на Човек“, Мандачува и Лийф-ийтър четяха внимателно и обсъждаха с него; той поправяше и пишеше наново; най-накрая бе готов. През този ден покани всички, които работеха с прасенцата — цялото семейство Рибейра, Уанда и сестрите й, мнозината работници, които бяха довели технологичните чудеса до прасенцата, учените-монаси от Децата на ума, епископ Перегрино, кметицата Боскиня — и им прочете книгата. Не беше дълга, отне му по-малко от час четене. Бяха се събрали на склона на хълма, близо до мястото, където дървото на Човек вече се издигаше на повече от три метра височина, а сянката на Рутър подслони всички от следобедното слънце.